Алън Милн: Къщичката в къта на Пух

— А как ще можемда излезем? — попита тревожно Прасчо.

— Това е Проблемът, Прасчо, върху който искам Пух да употреби ума си.

Пух седна на пода, който някога беше стена, и се загледа в тавана, който някога беше друга стена, с врата на нея, която някога беше наистина врата, и се помъчи да употреби ума си.

— Можеш ли да излетиш до пощенската кутия с Прасчо на гърба си? — попита той.

— Не — бързо каза Прасчо. — Не може.

Бухала обясни, че са необходими Дорзални Мускули. Той го беше обяснявал вече на Пух и Кристофър Робин и оттогава все очакваше случай да го повтори. Защото това е нещо, което трябва да обясниш поне два пъти, преди да те разберат за какво говориш.

— Защото, виж какво, Бухльо, ако можем да вдигнем Прасчо до пощенската кутия, той ще може да се промъкне през отвора, в който пускат писмата, и после да слезе от дървото и да изтича за помощ.

Прасчо бързо обясни, че напоследък е станал по-голям и вероятноняма да може, колкото и да му се иска. Бухала каза, че наскоро е направил отвора на пощенската кутия по-голям, в случай че получи по-големи писма, затова може би Прасчо ще може. А Прасчо каза: „Но ти обясни, че са необходими… ти знаеш какво.“ и Бухала каза: „Вярно, така че няма смисъл да говорим повече за това.“ И Прасчо каза: „Тогава по-добре е да помислим за нещо друго.“ И веднага почна да мисли.

Но мислите на Пух се бяха върнали в деня, когато беше спасил Прасчо от наводнението, и колко много тогава всички му се възхищаваха. И понеже такова нещо не се случва често, много искаше сега пак да се случи.

И изведнъж, както беше станало и тогава, една идея му дойде.

— Бухльо — каза Пух, — измислих нещо!

— Ето едно пълно, пълно с Идеи и Помагащо Мече — каза Бухала.

Пух се огледа, горд, че са го нарекли пълно и помагащо мече, и скромно каза, че просто случайно му е дошло на ума: връзваш Прасчо с една връв и с другия край на връвта в клюна литваш до пощенската кутия, прекарваш връвта през кутията и сваляш края й долу и ти и Пух теглите силно връвта и Прасчо бавно се издига на другия край. И това е всичко.

— И Прасчо е горе — каза Бухала. — Ако не се скъса връвта.

— Представи си, че се скъса? — попита Прасчо, много заинтересуван от този въпрос.

— Тогава ще опитаме с друга връв.

Не беше много успокоително за Прасчо, защото с колкото и върви да се опитваха да го издигнат, падането му долу щеше да е все същото. Но това, изглежда, беше единственият начин. Затова, след като си спомни колко щастливи часове е прекарал в Гората, без да го теглят с връв до тавана, той смело кимна на Пух и каза, че това е Много Умен пл… пл… пл… Умен пл… пл… План.

— Няма да се скъса — пошепна успокоително Пух, — защото си Много Малко Животно и аз ще съм под тебе. А ако ни спасиш, това ще бъде Много Велико Нещо, за което после ще се говори. И може би аз ще съчиня Песен и другите ще казват, че това, което Прасчо е направил, е толкова Велико нещо, че Възпяваща Пухова Песен е съчинена за това.

Прасчо се почувства много по-добре след тези думи и когато всичко беше готово и той бавно се понесе към тавана, беше така горд, че му се искаше да извика: „Гледайте ме!“, ако не се боеше, че Пух и Бухала ще пуснат своя край на връвта, за да го погледнат.

— Отиваме нагоре! — радостно извика Пух.

— Издигането се осъществява според предвиждането — услужливо отбеляза Бухала.

Скоро Прасчо стигна. Отвори пощенската кутия и влезе вътре. После се отвърза и почна да се промъква през отвора, в който някога, отдавна, когато вратите бяхаврати, се пускаха много неочаквани писма, които Бухала сам си пишеше.

Прасчо вече се измъкваше, изтирбушонваше се и накрая като тапа отхвръкна. Щастлив и възбуден, той се наведе и изквича за последен път към затворниците:

— Всичко е наред — извика той през пощенската кутия. — Твоето дърво е съборено, Бухльо, и един клон притиска вратата ти, но Кристофър Робин и аз ще го отместим. Аз мога да донеса едно въже за Пух, а сега отивам да кажа на Кристофър Робин. Мога да сляза доста лесно, при все че е… искам да кажа, това е опасно, но мога да го направя лесно и след около половин час ще се върна с Кристофър Робин. Довиждане, Пух! — И без да дочака да чуе отговора на Пух: „Довиждане, благодаря ти, Прасчо!“, той си отиде.

— Половин час — каза Бухала и се настани удобно. — Това време ще ми стигне, за да довърша разказа си за Чичо Роберт — портрета, който виждаш под тебе. Сега да видим докъде бях стигнал? О, да. Точно в такъв бушуващ ден като този моят чичо Роберт…