Робин Хоб - Тайните на занаята

В двора гледаха на смъртта на Гален като на трагичен инцидент. Тези, които го познаваха, говореха за него със съжаление. Предполагаха, че се е пресилил, без да прецени докъде му стигат способностите. Говореше се да нарекат на негово име един от строящите се военни кораби, сякаш беше паднал в бой като герой, но Искрен не одобри идеята и накрая тя бе забравена. Тялото му бе изпратено за погребение във Фароу с всички необходими почести. Дори кралят да бе заподозрял, че между Гален и Искрен се е случило нещо, го запази за себе си. Нито той, нито Сенч някога отвориха дума за това пред мен. Загубата на нашия Магистър на Умението, без подходящ заместник, беше сериозна злополука, особено след като заплахата от алените кораби така и не бе отминала. Този въпрос на няколко пъти бе поставян за обсъждане, но Искрен категорично отказваше да назначи за негов заместник Серене или някой от останалите питомци на Гален.

Така и не узнах дали кралят ми бе предал онези заповеди. Не посмях да го попитам, нито пък споделих подозренията си със Сенч. Стараех се тези мои мисли по никакъв начин да не повлияят на лоялността ми. Но когато казвах „моят крал“, дълбоко в сърцето си имах предвид Искрен.

Дървесината, обещана от Руриск, пристигна в Бъкип посред зима. Първият завършен боен кораб бе кръстен на негово име.

Планът на краля в края на краищата успя. Пристигането на Кетрикен — първата кралица от много години насам, посъбуди дворцовия живот. Трагичната смърт на брат й в навечерието на сватбата и волята, с която тя бе преодоляла скръбта си, буквално завладяваха въображението на хората. Нескритото й възхищение пред Искрен го превърна в герой в очите на собствения му народ. Двамата бяха забележителна двойка, винаги в центъра на вниманието на баловете, които кралят устройваше доста често и които привличаха благородници от всички краища на Шестте херцогства. Кетрикен често произнасяше пламенни речи за нуждата да се даде решителен и единен отпор на пиратите с алените кораби и призивите й не оставаха глас в пустиня. Хазната на краля се пълнеше постоянно и скоро започнаха укрепителни работи по цялото крайбрежие — въпреки че бе още зима. Селяните излизаха с радост да помогнат за строежите. Корабостроителниците се надпреварваха да предлагат услугите си при строежа на новия боен флот, а Бъкип гъмжеше от доброволци, чакащи да бъдат взети на борда. За един кратък период през онази зима хората повярваха в легендите, които сами бяха измислили, и на всички им се струваше, че алените кораби могат да бъдат, унищожени дори само с просто усилие на волята. Аз самият не се придържах към подобно становище, но наблюдавах как крал Умен се старае да го подкрепя. Питах се какво ще стане, когато дойде пролетта и надеждите ни се пукнат като сапунен мехур — заедно с първото „претопено“ селце.

А сега ще кажа няколко думи за едно същество, което бе забъркано в този конфликт само благодарение на мен и което запази верността си до последния си дъх. По ръката ми още има белези от зъбите му, когато ме е изваждал от горещия басейн. Когато най-сетне ни намерили, главата му била положена на гърдите ми, ала духът му вече витаел в един друг свят. Никога няма да забравя това чисто сърце, способно само да обича. Надявам се да е по-щастлив там, където е сега. Хората не могат да скърбят както кучетата. Но ние скърбим дълги години.

„Изморен си“ — казва моето момче. Стои до лакътя ми и аз не зная от колко време е там. Посяга бавно, за да вдигне перото от слабите ми пръсти. Поглеждам тъмната, насечена диря, която съм оставил върху белия лист. И преди съм я виждал, но тогава не беше причинена от мастило. Струйка засъхнала кръв върху палубата на ален кораб — нима пролята от моята ръка? Или беше виещ се в небето дим над селце, което бях закъснял да предупредя за предстоящия набег? А може би няколко капчици отрова, които се разтварят бързо в чаша бистра студена вода, преди да ги подам на поредната жертва? Женска къдрица, останала върху смачканата ми възглавница? Или следите от краката на убития, когото сме извлачили по пясъка след атаката на Силбей? Дирята на търкулнала се по майчина буза сълза, докато нещастницата притиска към гърдите си своето „претопено“ детенце, а то надава безумни писъци? „Трябва да си почиваш“ — повтаря момчето и аз осъзнавам, че седя и гледам с празен поглед мастиленото петно. Още един лист хартия, похабен безцелно.

„Махни ги оттук“ — казвам му и момчето се навежда и събира изписаните листа. Хербарии и история, карти и забележки, ръцете му превръщат всичко в безредна бъркотия. Вече не мога да си спомня какво съм възнамерявал да свърша. Ето че болката се завръща и аз знам, че не е никак трудно да я надмогна. Само че пътят, по който мога да го направя, води към безумието, както е било доказано вече много пъти. Ето защо предпочитам да пратя момчето да намери листа от кариме, джинджифилово коренче и мента и да ги смеси, за да ми запари чай. Чудя се дали някой ден няма да го накарам да ми донесе три листенца от онези чуйрдейски растения.