Робин Хоб - Тайните на занаята

Веднага след сватбата Кетрикен се присъедини към обявения едномесечен траур в Джаампе. Докато лежах в затворената стая, можех да чуя камбаните, печалните песни и пукота от горящите клади из градчето. Всички вещи на Руриск бяха предадени на пламъците. Една вечер при мен дойде Ейод и ми донесе сребърен пръстен. Каза, че принадлежал на сина му. Предаде ми също и металното острие на стрелата, с която е бил пронизан. Закле ме да почитам тези предмети като спомени от един изключителен човек. Така и не ми обясни защо ги дава тъкмо на мен.

В края на месеца Кетрикен обяви, че преустановява траура си. Преди да замине за Бъкип, отново се отби при нас и каза, че очаква с нетърпение да ни види в Бъкип. Краткият миг на откровение с Искрен бе унищожил и последните капчици на съмнение в добротата му. Говореше за съпруга си със спотаена гордост, очевидно чакаше с нетърпение мига, когато ще бъде при него, и бе изпълнена с дълбока увереност, че се е обрекла на един истински благороден човек.

Вече знаех, че по обратния път кавалкадата ще бъде предвождана лично от Славен. По всичко личеше, че е взел присърце предупреждението на Искрен. Не мисля обаче, че принц Искрен му бе простил докрай. Все пак реши да забрави интригите му, сякаш бяха детски игри на незряло момче, които не заслужават да бъдат изложени на общественото внимание. Вината за поставената отрова бе хвърлена върху Севренс и Род, които после — пак според набързо скалъпената история — по погрешка също погълнали от нея. Тайната на моята истинска професия бе запазена в един относително тесен кръг. Каквито и мисли да таеше Славен, очевидно се стараеше да ги запази за себе си.

Оздравяването ми се проточи. Джоунки ме лекуваше с непознати за мен местни билки, понякога я разпитвах за тях, но тя бе сдържана в обясненията си. Разполагах с много свободно време, част от което прекарвах над свитъците в Голямата библиотека на двореца, но очите ми не издържаха на продължително напрягане. През останалата част от деня лежах и размишлявах. Понякога се чудех дали наистина искам да се върна в Бъкип. Трябваше да реша дали да продължавам да бъда тайният убиец на Умен. Знаех, че прибера ли се, ще трябва да свикна отново с лика на Славен, застанал от лявата страна на краля, и със стаената в погледа му омраза. Че ще трябва да се държа с него така, сякаш никога не е правил опити да ме убие, нито пък ме е използвал, за да отрови един човек, когото бях започнал да уважавам. Една вечер поведох разговор за всичко това с Бърич. Той отново ме изслуша мълчаливо и накрая каза:

— Ако питаш мен, на Кетрикен едва ли ще й е по-лесно, отколкото на теб. Също и на мен — откакто зная, че този човек се е опитал да ме премахне два пъти, а аз трябва да го наричам почтително „принце“. Тъй че решението си остава за теб. Не бива обаче с нищо да му показваш, че се боиш от него. От друга страна, ако решиш да заминем някъде другаде, аз съм с теб.

Мисля, че най-сетне бях разбрал скритото значение на обецата.

Зимата вече не чукаше на вратата, а бушуваше с пълна сила, когато Бърич, Хендс и аз най-сетне напуснахме планините. Уморявах се твърде лесно по пътя, понякога дори падах от седлото, скован и безпомощен, сякаш бях чувал с картофи. Тогава останалите спираха, за да ми помогнат да се кача отново. Много нощи се будех целият разтреперан, неспособен дори да извикам. Най-лошото обаче бе, когато сънувах или се мятах в непреодолима дрямка. При един подобен сън отворих очи и видях, че пред мен е застанал Искрен.

„Бива те даже да събудиш мъртвец — оплака ми се той. — Май трябва да ти намерим някой, който да те научи как да се владееш. Кетрикен е малко притеснена, задето сънувам толкова често, че се давя. Предполагам, трябва да съм ти благодарен, че спа толкова дълбоко през моята брачна нощ.“

— Искрен? — казах на глас.

„Хайде, заспивай — подкани ме той. — Гален е мъртъв, а Славен го държа изкъсо. Няма от какво да се страхуваш повече. Заспивай и престани да сънуваш глупости.“

„Искрен, почакай!“

Но опитът ми да се пресегна към него само прекрати връзката ни и нямах друг избор, освен да послушам съвета му.

Продължихме пътуването, макар времето да ставаше все по-студено и неприятно. Бързахме да се приберем у дома. Изглежда, Бърич бе подценил способностите на Хендс — момъкът се справяше през целия път акуратно със задълженията си и отдавна бе спечелил доверието и обичта на конете и кучетата. Постепенно той измести както Коб, така и мен в Бъкипските конюшни и приятелството, което се породи между Бърич и него, понякога правеше самотата ми още по-нетърпима.