Робин Хоб - Тайните на занаята

— Не зная как. Не владея Умението, нито разбирам как може да се черпят сили от друг човек. А дори и да се получи, може да те погуби.

— Затова пък успеем ли, ще спасим живота на краля. А аз в това съм се клел. Ти също.

Не можех да му откажа. Опитах. Отворих ума си и се пресегнах към Искрен. Опитах, без да зная как, да почерпя сили от Бърич. Но всичко, което чувах, бе чуруликането на птичките зад стените на двореца, а рамото на Бърич бе единственото място, където можех да поставя ръката си. Отворих очи. Не беше нужно да му казвам, че не съм успял. Той въздъхна тежко.

— Добре. Май трябва вече да те отведа при Славен.

— Ако не отидем, никога няма да разберем какво точно иска от мен.

Бърич дори не се усмихна.

— Виждам, че си във весело настроение. Сега говориш като шута.

— Че шутът разговарял ли е с теб?

— Понякога — отвърна уклончиво той и ми помогна да се надигна.

— Колкото съм по-близо до смъртта — признах му, — толкова по-смешно ми изглежда всичко.

— На теб може би. Питам се какво ли иска той.

— Сделка. Нищо друго не може да бъде. И ако иска сделка, значи има какво да спечелим.

— Говориш така, сякаш Славен се придържа към същите правила на здравия разум, към които и ние. Но той не е такъв човек, повярвай ми. Да ти призная, ненавиждам дворцовите интриги.

Тръгнахме. Краката ми трепереха неудържимо и се чувствах като ходещ труп. Сърцето ми блъскаше в собствен ритъм, също и дробовете. Тялото ми само решаваше накъде да върви. Ако не беше Бърич, никога нямаше да стигна.

Казаха ни, че Славен е в банята. Оказа се самостоятелно помещение, което заграждаше един горещ минерален извор. Пред вратата беше станал на пост чуйрдеецът, който носеше факлата предната нощ. Дори да се бе учудил на неочакваната ми поява, не си пролича. Отмести се встрани и Бърич ме затегли по стълбите.

Въздухът бе изпълнен с влажни облаци с миризма на минерали. Подминахме две празни каменни пейки — Бърич пристъпваше внимателно по хлъзгавия под, докато приближавахме извора. Водата се издигаше в централен фонтан, около който бе построен басейн, където да се събира. От него пък се разпределяше в множество канали, като температурата й варираше според дълбочината, от която съответният канал черпеше своя дебит. Беше горещо, трудно се дишаше и веднага почувствах, че отново ми призлява. Забелязах Славен едва когато очите ми попривикнаха със сумрака — лежеше в една от големите вани.

— Август ми каза, че Бърич ще те доведе — каза той доволно. — Чудесно. Изглежда, принцесата ти е простила, задето отрови брат й. Размина ти се и този път, копеле. Аз не бих постъпил така, но какво да се прави — трябва да спазваме местните обичаи. Разправяше, че сега вече сте били роднини и трябвало да се отнася с теб като с такъв. Май не разбира, че си незаконороден и следователно нямаш никакви права да претендираш за родствени връзки с нея. Както и да е. А сега, ако освободиш Бърич, можеш да се присъединиш към мен. Като те гледам, имаш нужда от известно освежаване. — Говореше добродушно, сякаш въобще не забелязваше изпълнения ми с омраза поглед.

— Искали сте да ми съобщите нещо, принце — казах.

— Няма ли първо да отпратиш Бърич?

— Не съм чак такъв глупак.

— Бихме могли да поспорим, но сега не му е времето. В такъв случай ще го отпратя аз.

Шумът от течащата вода, изглежда, бе заглушил стъпките на чуйрдееца. Беше по-едър от Бърич и тоягата му вече се спускаше, когато Бърич се извърна. Въпреки това, ако не се налагаше да ме подкрепя, сигурно щеше да я избегне. Но сега ударът попадна странично върху темето му. Чу се остър, хрущящ звук. Бърич падна и ме повлече след себе си. Проснах се в една локва, успях да се претърколя, но нямах сили да се изправя. Бърич лежеше до мен съвършено неподвижно.

Славен се изправи и махна на чуйрдееца.

— Уби ли го?

Той побутна Бърич с крак и кимна отсечено.

— Добре. — Славен очевидно беше доволен. — Издърпай го зад казана в ъгъла. После можеш да си вървиш. — Той се обърна към мен. — Съмнявам се някой да дойде тук точно преди церемонията. Всички са твърде погълнати от подготовката. Тъй че нито него ще открият скоро… нито теб.

Мълчах. Чуйрдеецът се наведе, хвана Бърич за краката и го повлече към ъгъла, оставяйки дълга кървава диря. Целият треперех от омраза и безсилие. Завладя ме хладна решимост. Нямаше на какво да се надявам повече, нито за какво да живея. Освен да предупредя за опасността Искрен и да отмъстя за Бърич. Нямах нито план, нито оръжие, нито подходяща възможност. „Опитай се да спечелиш време — би ме посъветвал Сенч. — Колкото повече време имаш, толкова повече възможности ще се появят. Забави го. Може все пак някой да влезе. Някой, който би искал да се изкъпе преди церемонията. Отвлечи му вниманието.“