Робин Хоб - Тайните на занаята

По тялото ми премина лека конвулсия. Славен отметна глава и се засмя. След това въздъхна и се обърна.

— Жалко, че не мога да остана, за да гледам. Но трябва да успокоявам принцесата. Нещастната, сгодена за мъж, когото вече мрази.

Дали той си тръгна, или просто изгубих съзнание? Не си спомням. Сякаш се разтвори небето и аз пропаднах в него. Сънувах Искрен, който ме учеше как да отварям ума си. Сънувах шута. После пак Искрен, обхванал главата си с длани, сякаш да задържи вътре мислите си. Чух гласа на Гален да отеква в студената гола стая: „Утре е по-добре. Дори и да използва сега Умението, той не знае къде се намира. А и не е толкова лесно да бъде сторено от разстояние. Ще трябва поне едно докосване.“

„Направи го сега“ — отвърна друг глас, последван от тихо цвърчене.

„Не бъди глупав — отвърна Гален. — Нима искаш да загубим всичко, заради едно необмислено действие? Утре няма да е късно. Остави на мен да се погрижа за това. Ти гледай да оправиш нещата там. Род и Севренс знаят твърде много. И онзи проклет коняр отдавна ни ходи по нервите.“

„Да, и ще ме оставиш насред тази кървава баня“ — отново зацвърча невидимата мишка.

„От нея та на трона“ — рече Гален.

„Коб е мъртъв. Кой ще се грижи за конете ми по обратния път?“

„Добре — не пипай коняря. Аз ще се справя с него, когато се върнете. Но ти не се бави с останалите. Може копелето да е отровило другото вино — онова в твоята спалня. Жалко, ако прислугата го напипа.“

„Нищо чудно да си прав. Сега трябва да ми намериш нов паж.“

„Жена ти ще свърши тази работа. Иди при нея. Все пак е изгубила брат си. Гледай да се държиш както подобава. Свали цялата вина на копелдака — не закачай Искрен. Е, хубаво е да не си много убедителен в последната част. А утре, като се успокои, да видим докъде ще доведе тази ваша взаимна симпатия.“

„Тя е едра като крава и бледа като риба.“

„Затова пък сложиш ли ръка на Планинското кралство ще разполагаш със сигурна опора. Знаеш, че крайбрежните херцогства няма да издържат дълго на натиска. Пък и не е необходимо тя да преживее повече от раждането на първото отроче.“

„ФицРицарин Пророкът“ — произнесе Искрен в съня си. Крал Умен и Сенч играеха на зарове. Лейди Търпение промърмори нещо насън. „Рицарин? — попита тя тихо. — Ти ли си?“

„Не — рекох. — Тук няма никой.“

Тя кимна и отново заспа.

Когато погледът ми се проясни, беше съвсем тъмно и бях сам. Зъбите ми тракаха, по брадичката ми се стичаше слюнка. Въпреки това устата ми вече не беше толкова изтръпнала. Чудех се дали това не означава, че отровата вече ме е довършила. Всъщност това едва ли имаше някакво значение, след като никой нямаше да повярва в невинността ми. Не усещах ръцете си. Е, поне не ме боляха. Измъчваше ме жажда. Интересно дали Руриск вече бе мъртъв? Той пи доста повече вино от мен. Сенч ми бе казал, че тази отрова е от бързите.

Като че в отговор на моя въпрос отнякъде долетя болезнен вик, последван от протяжен, тъжен вой, който сякаш се издигна към луната. Носльо бе разбрал, че господарят му е мъртъв. Пресегнах се към него и го обгърнах с Осезанието. „Зная, зная“ — рекох му и двамата затреперихме заедно, всеки обречен на самотата си.

„Момче?“ — чух съвсем слабо. Нечия лапа побутна вратата и тя изскърца. Носльо дотича при мен и чрез сетивата му долових колко лошо мириша. На кръв, дим, пот и страх. Претърколи ме и сложи глава на гърба ми. С допира се възстанови и старата ни връзка. По-силна сега, когато Руриск вече го нямаше.

„Той ме изостави. О, така боли.“

„Зная.“ След време: „Ще ме освободиш ли?“ Старото куче повдигна глава. Хората не могат да скърбят толкова дълбоко, колкото кучетата. Трябва да се радваме на това. Но въпреки това усетих, че дърпа въжетата със зъби. Нямаше сила да ги прегризе.

Поне възлите се разхлабиха. Измъкнах ръцете си през примката. Болката отново се пробуди. Претърколих се по гръб, Носльо положи глава на гърдите ми и аз го прегърнах. Още една конвулсия. Мускулите ми се свиваха и разпускаха с такава сила, че виждах само точици светлина. Премина и този път и аз въздъхнах.

— Трябва да откриеш Август. Той е единствената надежда за Искрен.

Седяхме върху един хълм над двореца, обгърнати в сивкавия здрач преди зазоряване. Не можахме да стигнем по-далече. Теренът беше стръмен, а аз не бях във форма да се катеря. Започнах да се съмнявам, че ритникът на Славен ми е счупил някое ребро — прорязваше ме при всяко по-дълбоко вдишване. Отровата на Славен все още пращаше конвулсивни вълни по тялото ми и краката ми се подгъваха. Животът наоколо се пробуждаше — чуваха се песни на птички и цвъртене на насекоми, ала нямах сърце да им се зарадвам. Боях се, че ще си остана същият лишен от сила инвалид до края на дните си. Нима младостта ми щеше да си иде толкова лесно? Опитах се да прогоня тези нерадостни мисли от ума си, но без особен успех. Накрая се сетих за едно упражнение за овладяване на духа, на което ме беше учил Сенч, и прибягнах към него. Имаше известен успех.