Робин Хоб - Тайните на занаята

След като открих по този начин малките просяци и техния свят, те ме привличаха като магнит всеки следващ ден. Бърич бе прекалено зает със задълженията си, а вечерите прекарваше в приятна компания нейде из панаира. Почти не обръщаше внимание на скиторенията ми, стига вечер да се прибирах на топло при огъня. Ако ме питате, той нямаше ни най-малка представа с какво се занимавам — за него важното беше, че се храня с апетит и раста добре. Вероятно е имал свои грижи по онова време. Той беше човек на Рицарин, а ето че сега господарят му бе изпаднал в немилост. Каква ли участ го очакваше? Сигурно ей такива неща не са му давали мира. Пък и раната на крака му не зарастваше — въпреки непрестанните му грижи и очевидно добрите му познания в билколечението. Веднъж или дваж я видях, след като си бе свалил превръзката, и потреперих при вида на зейналия кървавочервен кратер, който отказваше да се затвори и продължаваше да бълва жълтеникав секрет. В началото Бърич се ядосваше на лошия си късмет, с течение на времето обаче като че ли го завладя тихо, смирено отчаяние. Все пак накрая раната се затвори, но неравният й белег остави траен отпечатък върху походката му. Нищо чудно, че не му беше до дребния копелдак, с когото бе принуден да дели постелята си.

И тъй бях свободен да се скитам из града. По времето, когато Пролетният панаир приключи, пазачите при вратите вече бяха свикнали с ежедневните ми излизания и връщания. Вероятно ме смятаха за момче за доставки, каквито в крепостта имаше много, макар обикновено да бяха по-големи от мен. Научих се да измъквам малко храна рано сутрин за мен и за Носльо — било пушена риба, варени зеленчуци или голям комат хляб. Взимах колкото мога и за приятелите си — най-често за Моли, която бе станала мой постоянен спътник. След онзи случай не видях баща й да й посяга, но вярно, че през по-голямата част от времето той бе ужасно пиян. Почти не се замислях над онова, което му бях сторил тогава, радвах се само, че Моли не бе разбрала за намесата ми.

Сега моят свят бе градът, а крепостта — само място, където прекарвах нощите. Дойде лято, чудесно време за един пристанищен град. Където и да идех, Бъкип кипеше от жизненост, всеки ден пристигаха и си заминаваха различни хора. По реката, върху плоски баржи, караха стоки от вътрешните херцогства и ги разтоварваха в складовете на търговците. Моряците, които слизаха на пристана, разказваха вълнуващи истории за бури в морето, за грамадни вълни и за облачни нощи, в които звездите криели лицата си и нямало какво да ги упъти. По кейовете бяха привързани пълни с улов рибарски ладии.

Кери ме разведе из пристанището и кръчмите и ме научи как всяко по-чевръсто момче може да изкара няколко дребни монети, като разнася съобщения между крепостта и града. Смятахме се за умни и дръзки нахалници, когато изпреварвахме по-големите момчета и им измъквахме парите под носа, като извършвахме някоя задача срещу дваж по-малко заплащане. Не зная дали някога след това съм бил толкова храбър. Това бяха незабравими дни и те оставиха силен отпечатък в мен. Помня добре сладникавата миризма на прясна риба и отровния мирис на накачени по стените чирози, дъха, който лъхаше от балите с вълна, струпани върху огрените от слънцето дървени кейове, в очакване да бъдат натоварени, уханието на влажната слама и незабравимия аромат на свежи пъпеши от вътрешността. Всички тези миризми бяха разбъркани в странна смесица от ветровете на пристанището и подправени с мириса на йод и морска сол. Носльо, ето кой ми обърна внимание върху тях, с неговото неизмеримо по-остро обоняние.

Понякога с Кери ни пращаха да търсим някой запилял се лоцман или да отнесем мостри на нови подправки в някой дюкян. Управителят на пристанището пък ни пращаше да съобщим на някой екипаж, че не са вързали кораба правилно и че има опасност отливът да го отнесе. Но любимата ми задача бе да ме пращат в таверните. Тук бе царството на разказвачите — заслушвах се в легендарни истории за героични плавания, за потресаващи открития, за смели екипажи, преодолели не една и две страховити бури, за глупави капитани, които откарвали корабите си право в ръцете на врага. Скоро научих много от тях наизуст, но предпочитах да ги чувам не от професионални разказвачи, а от самите моряци, защото бяха по-автентични и често преживяни лично.

Разказваха за незабравимо богати улови, за странни и чудати риби, които откривали в мрежите си, за морски чудовища, чиито люспи сияели като пълна луна посред нощ. Разказваха за нападнати от островитяни селца по крайбрежието и по вътрешните острови, за пирати и морски битки, за кораби, завзети отвътре с предателство. Най-завладяващи бяха историите за пиратите от алените кораби, прословути свирепи островитяни, които нападали не само корабите на херцогството, но и тези на своите съотечественици. Не всички вярваха на тези истории, имаше и такива, които се подсмиваха на невероятните разкази или дори открито възразяваха.