Робин Хоб - Тайните на занаята

Часове по-късно се събудих разтреперан. Мракът беше непрогледен, топлината си бе отишла с чезнещия пролетен ден. Носльо се събуди заедно с мен и двамата издрапахме навън от леговището.

Нощното небе над Бъкип бе обсипано със звезди, ярки и студени. Вятърът гонеше откъм залива миризмата на водорасли, по-силна от мириса на коне, хора и топла храна, сякаш за да докаже, че океанът е вечен, а човешката цивилизация — само временна. Поехме по опустялата уличка, покрай складовете за храна, винарните и манежите за упражнения. Навсякъде цареше тишина. Едва когато се приближихме към вътрешната крепост, забелязах светлините на факли и дочух приглушени гласове. За всеки случай я заобиколихме отдалече, и двамата завладени от нежелание да се срещаме с хора.

Скоро открих, че Носльо ме води към конюшните. Когато наближихме масивните врати, се зачудих как ще попаднем зад тях. Но Носльо изведнъж замаха радостно с опашка и дори аз можех да доловя в тъмнината тръпчивия мирис на Бърич. Той се надигна от един сандък до вратата и каза спокойно:

— Ето ви най-после. Хайде, идвайте тук. Хайде, хайде.

После отвори масивните порти и ни подкани да влезем.

Озовахме се в мрак, минахме покрай спящите в сламата коняри и пръхтящите тихичко коне и се изкатерихме по каменната стълба, която отделяше конюшнята от клетките на ловните птици. Бърич спря и отвори една врата, която изскърца пронизително. Мъждукащата жълтеникава светлина на единственото горящо кандило за кратко ме заслепи. Таванът на стаята беше скосен, тук ухаеше приятно на кожи, на билките, мехлемите и мазилата, които Бърич използваше в работата си. Той затвори вратата, запали и една свещ на масата и долових дъха му — миришеше на вино.

В стаята стана по-светло. Бърич седна на един стол до масата и ни огледа. Изглеждаше променен, издокаран с дрехи от фин плат и с изящна сребърна верижка, която закопчаваше кафтана му. Протегна ръце, с обърнати нагоре длани и Носльо изтича при него. Бърич го почеса зад ухото, сетне разроши козината му и се намръщи на прахоляка, който се вдигна в стаята.

— Ама и вие сте една двойка — рече той, обръщайки се по-скоро към кученцето, отколкото към мен. — Я се погледнете само. Мръсни сте като просяци. Днес трябваше да излъжа краля заради теб. За пръв път в живота си. Май това дето Рицарин е в немилост, ще ми се отрази и на мен. Казах му, че съм те изкъпал и сега спиш като пребит, защото си изморен от пътя. Хич не му се понрави, че не може да те види, но изглежда, си имаше по-сериозни проблеми. Абдикирането на Рицарин е изплашило доста от приятелите му. Е, някои виждат в това възможност да намерят светлинка под слънцето, други тъгуват, защото са го харесвали. Та крал Умен трябваше да ги успокоява. Нареди да разпространят новината, че последния път Искрен водил преговорите с чуйрдейците. Някои може и да са повярвали, щото взеха да гледат принца с по-други очи, като че още утре ще го коронясват. Мда, постъпката на Рицарин здраво размъти водицата.

Бърич откъсна очи от засмяната муцуна на Носльо.

— Е, Фиц. Разбрах, че и ти днес си имал малко премеждие. Ама здравата си подплашил нещастника Коб, когато си офейкал. Удариха ли те? Да не ти е вдигнал някой ръка? Трябваше да се сетя, че ще се случват и такива неща. Ела тук.

Аз се поколебах, но той посочи една купчина одеяла до огъня.

— Виж какво местенце съм ти измислил. На масата има хляб и сушено месо.

Едва сега осъзнах, че съм прегладнял. Месото си го бива, потвърдиха сетивата на Носльо и аз побързах да се настаня до масата. Бърич се засмя, докато гледаше как се тъпча и давам и на кученцето. Когато привършихме — не след дълго, защото челюстите ни работеха здравата — почувствах зова на одеялата пред огъня. С добре натъпкани кореми, двамата се увихме в тях, обърнахме гръб на пламъците и заспахме.

Когато се събудихме, слънцето вече беше високо в небето и Бърич бе излязъл. Двамата с Носльо доядохме остатъците от богатата среднощна гощавка, а той накрая изглозга и костите. Едва тогава излязохме. Никой не ни повика, изглежда, дори не ни забелязваха.

Гълчавата отново бе в пълна сила. Имах усещането, че хората в крепостта дори са повече от предния ден. Конници вдигаха прахоляк, чуваха се викове и над всичко това — свистенето на вятъра и тътенът на прибоя. Носльо разтвори ноздри и пое всичко до последния мирис, до последния звук. За миг останах като замаян от смесването на въздействията върху моите и неговите възприятия. Докато вървяхме, долавях откъслечни фрази, от които узнах, че пристигането ни съвпадало с подготовката на някакъв пролетен панаир. Абдикирането на Рицарин все още бе сред главните теми, но изглежда, нищо не можеше да попречи на жонгльорите и кукловодите, които бяха окупирали кръстовищата. Във всеки случай, повечето от куклените представления бяха посветени на тази тема, превърната ту в сълзлива мелодрама, ту в шумна комедия за многобройните зяпачи.