Робин Хоб - Тайните на занаята

Но ние с Кери бяхме сред най-захласнатите слушатели, скрити под масите, между краката на посетителите, ние слушахме с широко отворени очи разказите за алените кораби, с мачти, по които се полюшвали тела на завързани, но живи нещастници, чиито викове и писъци били по-пронизителни от тези на чайките. Седяхме и слушахме, докато не се спуснеше нощта и студът не ни прогонеше обратно по домовете.

Веднъж тримата — Кери, Моли и аз — построихме сал от изхвърлени на брега трупи и го завързахме под кея. Когато дойде приливът обаче, въжето се скъса и нашият сал се блъсна и повреди две лодки. Дни наред треперехме от страх, че някой ще ни посочи за виновни. Размина ни се, но пък след седмица един от кръчмарите издърпа ушите на Кери и ни обвини на всеослушание, че сме крадци. Отмъщението ни беше една вмирисана херинга, която скрихме умело в една дупка под масата. Доста време мина, преди да се отърват от вонята й.

По време на скиторенията ми из града понаучих и някои полезни неща: как се избира прясна риба, как се кърпи рибарска мрежа, как се поправя пробит корпус на лодка. Започнах да опознавам и някои страни на човешката природа. Научих се да преценявам бързо кой ще ми плати за доставката и кой ще се изсмее, когато си поискам дължимото. Знаех от кой пекар мога да изпрося вкусно хлебче и от кой дюкян най-лесно се краде. И през цялото това време Носльо бе мой неизменен спътник, толкова привързан към мен, че рядко откъсвах ума си от неговия. Използвах носа му, очите, дори челюстите, като да бяха мои; и нито за миг не сметнах това за странно и необичайно.

Така мина по-голямата част от лятото. Но един хубав ден, когато слънцето вече се бе издигнало в синьото небе, късметът внезапно ми изневери. С Моли и Кери тъкмо бяхме отмъкнали няколко наденички от една гостилница и търчахме по улицата, преследвани от разгневения стопанин, а Носльо, както обикновено, ни следваше с радостен лай по петите. От доста време другите деца го бяха приели за неотменна част от мен. Не мисля, че това им се е струвало странно. За тях ние бяхме просто Носльо и Новия и сигурно просто са се радвали, че кучето знае къде ще хвърля пръчката още преди да го направя. И тъй, бяхме четирима, търчахме по улицата и нагъвахме наденичките, докато разгневеният гостилничар напразно се опитваше да ни настигне.

И изведнъж от един дюкян се показа Бърич.

Тичах право към него. Той ме позна, аз също, и двамата се стъписахме. Сянката, която премина по лицето му, не ми остави никакви съмнения относно това как оценява събитията. Бягай, рекох си, и опитах да избегна разперените му ръце, но след миг се озовах право в тях.

Не обичам да си спомням какво се случи след това. Напердашиха ме — първо Бърич, а след това и разгневеният гостилничар. Приятелите ми, с изключение на Носльо естествено, се изпариха. Кутрето храбро пристъпи към Бърич и заскимтя да ме пусне, само за да получи своя дял от пердаха. Накрая Бърич извади няколко монети и плати на гостилничаря, с което само засили унижението ми. След това ме сграбчи за яката и ме вдигна от земята.

Държа ме така, докато гостилничарят не си тръгна и малката тълпа около нас не се разпръсна. Едва тогава ме пусна и ме огледа с нескрито отвращение. Накрая замахна, перна ме леко по бузата и ми нареди:

— Марш у дома. Веднага!

Прибрахме се по-бързо отвсякога, строихме се пред огнището и зачакахме продължението. Чакахме и чакахме, докато дългият следобед не се превърна във вечер. И двамата бяхме гладни, но не смеехме да помислим за кухнята. В лицето на Бърич имаше нещо, което ни плашеше много повече от най-страшния гняв на Молиния баща.

Бърич се прибра чак през нощта. Чухме стъпките му по стълбите и аз не се нуждаех от изострените сетива на Носльо, за да позная, че е пиян. Притиснахме се един към друг насред потъналата в мрак стая. Бърич дишаше тежко и загуби доста време, докато запали няколко свещи. Когато свърши, си отпусна изнурено на пейката и ни огледа. Носльо изскимтя и се пльосна по гръб, признавайки слабостта си. Щеше ми се да последвам примера му, но вместо това останах прав, като се стараех да не показвам страха си. След малко Бърич заговори:

— Какво е станало с теб, Фиц? Какво стана с нас двамата? Играеш с уличните просяци и крадците, а в жилите ти тече кралска кръв. Спиш с животните.

Мълчах.

— Но вината е колкото твоя, толкова и моя. Хайде, ела тук. Ела при мен, момче.

Пристъпих плахо напред, но не посмях да се приближа. Бърич видя това и се намръщи.