Робин Хоб - Кралска поръчка

Не отекна вик на часовой. Не прозвуча рог на наблюдател, не пламна приготвеният сигнален огън. Огледах се за пазачи и след миг ги открих. Седяха на постовете си с клюмнали глави. Сивите им вълнени наметки се обагряха в пурпур под прерязаните гърла. Убийците бяха дошли безшумно по суша, за да ги обезвредят. Никой нямаше да предупреди спящия град.

А и пазачите не бяха чак толкова много. Това градче не представляваше нищо особено — най-обикновена точица на картата. Бе разчитало, че липсата на богата плячка ще го опази от нападения. Вярно, тук предяха хубава вълна и тъчаха добро сукно. Всяка година ловяха сьомга в устието на реката и я опушваха, а тукашните ябълки бяха дребни, но сладки и от тях ставаше чудесно вино. Из плитчините на запад имаше богато находище на стриди. Това бяха богатствата на Силтбей и въпреки цялата си скромност те правеха приятен живота на местните люде. Ала не ще и дума, че в този град нямаше какво да привлече враговете с огън и меч. Кой нормален грабител би си губил времето за бъчва ябълково вино или сандък пушена сьомга?

Но алените кораби не идваха да плячкосват богатства и стоки. Те не диреха нито породист добитък, нито жени за наложници или момчета за роби. Дългорунните овце щяха да бъдат осакатени или изклани, рибата стъпкана, складовете с вино и вълна — опожарени. Да, щяха да вземат заложници, но само за да ги претопят. Магията на претопяването щеше да лиши хората от човешки чувства и мисли, оставяйки само най-примитивни следи от разсъдък. Пиратите нямаше да задържат тези заложници, а щяха да ги изоставят тук, за да всяват ужас и безсилие сред всички, които са ги обичали. Лишени от всичко човешко, претопените щяха да върлуват из родните си земи като бесни псета. Това насъскване на собствените ни близки срещу нас бе най-жестокото оръжие на островитяните. Знаех всичко това още преди да е започнало нападението. Бях виждал последиците от други нашествия.

Гледах как смъртоносната вълна нахлува в градчето. Островитяните наскачаха по пристана и се втурнаха напред. Разделени на групи по двама-трима, те се разляха по уличките като коварна отрова в бокал с вино. Неколцина спряха да претърсят другите кораби край кея. Повечето бяха малки открити ладии, но освен тях имаше два по-големи рибарски кораба и един търговски. Екипажите им загинаха бързо. Трескавата им съпротива бе жалка и безполезна като суетня на подплашени квачки, сред които се вмъква пор. Те ме зовяха с кървави гласове. Гъстата мъгла жадно погълна писъците им и ги превърна в приглушено крещене на чайки. Сетне корабите лумнаха, без някой от нападателите да прояви интерес към товара им. Тия пирати не отнасяха плячка. Понякога взимаха шепа монети или смъкваха накит от тялото на озлочестена и убита жена, ала дори и това се случваше рядко.

Нищо не можех да сторя, освен да гледам. Закашлях се тежко, сетне събрах сили да кажа на шута:

— Ех, ако можех да ги разбера. Ако можех да знам какво искат. В набезите на тия алени кораби няма никакъв смисъл. Как да отблъснем враг, който не разкрива защо воюва? Но ако можех да ги разбера…

Шутът прехапа бледите си устни и се замисли.

— Те споделят безумието на онзи, който ги праща. Можеш да ги разбереш само ако и ти изпаднеш в същата лудост. Лично аз не желая да ги разбирам. Това не би ни помогнало.

— Прав си — съгласих се аз.

Не исках да гледам градчето. Твърде често бях виждал този кошмар. Ала само човек с каменно сърце би се извърнал от такава гледка като от зле разигран куклен театър. Ако не друго, длъжен бях поне да гледам как моите хора умират. Само това можех да сторя за тях. Бях болен, недъгав старец. Нямаше какво да очакват от мен. И продължих да гледам.

Видях как мирният сън на градчето изведнъж се прекъсва от груба ръка върху гърлото или гърдите, нож над люлката, писък на стреснато бебе. Навсякъде запримигваха светлинки; едни бяха свещи, запалени след крясъка на съседа, другаде лумваха факли или опожарени къщи. Макар че алените кораби тероризираха Шестте херцогства вече повече от година, за тия хора ужасът се превръщаше в истина едва тази вечер. Те бяха вярвали, че са подготвени. Бяха чували страховити разкази и смятаха, че не ще позволят същото да се случи и с тях. Ала ето — къщите пламваха и писъците политаха към нощното небе, сякаш понесени от гъстия пушек.

— Говори, шуте — дрезгаво заповядах аз. — Разкажи ми спомените от бъдното. Какво се разказва за Силтбей? Нощен набег в Силтбей през зимата.