Робин Хоб - Кралска поръчка

Погледнах ръцете си. Бяха съсухрени, старчески. Стиснах ги и се вгледах как вените и сухожилията изпъкват под пергаментовата кожа, усетих как подпухналите стави застъргват като напълнени с пясък. „Сега съм старец“ — помислих си. Значи това било да си стар. Не болен, с надежда за оздравяване. Просто стар. Когато всеки ден става по-труден от вчерашния, всеки месец се превръща в нов товар за тялото. Всичко започваше да се изплъзва. За момент ми мина мисълта, че съм едва петнайсетгодишен. Отнейде долетя миризма на горяща плът и опърлени косми. Не, аромат на говежда яхния. Не, лековитите билки на Джоунки. От смесените миризми започна да ми призлява. Вече нямах представа кой съм и кое е важно. Вкопчвах се в хлъзгавата логика, опитвах да я преодолея. Безнадеждно.

— Не знам — прошепнах аз. — Нищо не разбирам.

— А! — обади се шутът. — Нали ти казах. Можеш да разбереш едно нещо само когато се слееш с него.

— Това ли е да бъдеш крал Умен? — попитах аз. Бях потресен до дън душа. Никога не бях виждал краля такъв, смазан от старческите болежки и в същото време изправен пред страданията на своите поданици. — Длъжен ли е да го търпи ден подир ден?

— Уви, да, господарю — тихо отвърна шутът. — Ела. Нека ти помогна да си легнеш. Утре сигурно ще се почувстваш по-добре.

— Не. И двамата знаем, че ме залъгваш.

Не аз изрекох тия страшни слова. Те се отрониха от устните на крал Умен, а аз разбрах, че това е непоносимата истина, с която трябва да се примирява всеки ден. Чувствах се безкрайно уморен. Болеше ме всяка частица от тялото. Не знаех, че плътта може да бъде толкова тежка, че дори мръдването на пръст може да изисква болезнено усилие. Исках да си почивам. Да спя. Аз ли го исках, или крал Умен? Трябваше да позволя на шута да ме отведе до леглото, да оставя своя крал да си почива. Но шутът като истински изкусител държеше най-важното съвсем близо и в същото време недостижимо далеч. Не ме допускаше до единственото, което исках да зная, за да стана отново цялостна личност.

— Загинала ли е там? — попитах аз.

Той ме погледна печално. После изведнъж се наведе и пак вдигна мишия скиптър. По бузата на Мишльо плъзна мъничка сълза. Шутът прикова поглед в нея и очите му се зареяха към някаква далечна степ от замръзнала болка. Сетне заговори шепнешком:

— Една жена в Силтбей. Капка вода сред потока на всички жени от Силтбей. Какво я е сполетяло? Загинала ли е? Да. Не. Обгоряла, но жива. С отсечена до рамото ръка. Заловена, децата избити, тя изнасилена, но оставена жива. В известен смисъл. — Очите на шута станаха още по-безжизнени. Гласът му се лееше сухо и монотонно, сякаш четеше на глас някакъв скучен списък. — Изгоряла жива заедно с децата, когато къщата рухнала върху тях. Взела отрова веднага, след като се събудила. Задушила се от пушека. След няколко дни я погубила възпалена рана от меч. Намушкана право в сърцето. Задушила се от кръвта в прерязаното си гърло, докато я изнасилвали. Убила децата и сама се заклала преди пиратите да изкъртят вратата. Оцеляла и на следващото лято родила дете. Няколко дни по-късно я открили да броди с тежки изгаряния. Не помнела нищо. Лежала с обгорено лице и отсечени китки, но живяла още няколко…

— Стига! — заповядах аз. — Стига! Моля те, спри!

Шутът млъкна и си пое дъх. Погледна ме и очите му се избистриха.

— Да спра? — Той въздъхна. Закри лицето си с ръце и глухо продължи през пръсти: — Да спра? „Спрете!“ — тъй крещяха и жените в Силтбей. Но стореното е сторено, господарю. Не можем да спрем онова, което вече се случва. Стигне ли се дотам, няма връщане.

Той отпусна ръце. Изглеждаше безкрайно уморен.

— Моля те — повторих аз. — Не можеш ли да ми кажеш за онази жена, която видях?

Изведнъж открих, че не помня името й. Знаех само, че е много важна за мен.

Шутът поклати глава и сребърните звънчета по калпака му звъннаха уморено.

— Можем да го разберем само на място. — Той вдигна лице към мен. — Ако повелиш, ще го направя.

— Повикай Искрен — отвърнах аз. — Имам заповеди за него.

— Войниците ни не могат да стигнат навреме, за да предотвратят нападението — напомни ми той. — Само ще помогнат на хората да изгасят пожарищата и да измъкнат от руините каквото е оцеляло.

— Тъй да бъде тогава — казах уморено.

— Но първо ми позволи да те сложа в леглото, повелителю. Преди да си настинал. И нека ти донеса храна.

— Не, шуте — промълвих печално. — Нима мога да ям на топло, докато детски телца изстиват в калта? Донеси наметалото и гамашите. А после бягай да викнеш Искрен.