Робин Хоб - Тронът

Отново притиснах ухо към нея и се опитах да чуя нещо друго, освен блъскането на сърцето в гърдите ми. Отдолу се носеха викове, по стълбището отекваха стъпки. Изтекоха минута-две, сетне прозвуча властен глас, който издаваше заповеди. Долепих се до вратата и зачаках със затаен дъх и треперещи ръце. Внезапно ме обзе страх, който заплашваше да ме погълне. Усетих, че подът под краката ми се разлюлява, и бързо приклекнах, за да не припадна. Зави ми се свят. Обгърнах коленете си с ръце и стиснах очи, сякаш така щях по-добре да се скрия. Отново ме връхлетя вълна от страх. Свлякох се на пода и почти захленчих. Свих се на кълбо и в гърдите ме прониза ужасяваща болка. Щях да умра. Щях да умра и никога повече нямаше да ги видя — нито Моли, нито Бърич, нито своя крал. Трябваше да отида при Искрен. Вече го знаех. Трябваше да отида при Искрен. Прииска ми се да закрещя и да заплача, защото изведнъж ме изпълни увереност, че няма да успея да избягам, че ще ме открият и ще ме подложат на мъчения. Щяха да ме намерят и да ме убият. Изпитах почти непреодолимо желание да скоча и да избягам от стаята, да извадя меч срещу стражниците и да ги принудя незабавно да ме довършат.

„Успокой се. Опитват се да те накарат да се издадеш.“ Умението на Искрен беше по-фино от паяжина. Затаих дъх, ала имах благоразумието да остана неподвижен.

Сякаш след цяла вечност слепият ми ужас се разсея. Дълбоко си поех дъх и като че ли отново дойдох на себе си. Когато чух стъпките и гласовете пред вратата, пак ме обзе страх, но се насилих да остана на пода.

— Бях сигурен.

— Не. Отдавна е избягал. Ако изобщо го открият, това ще е в парка. Никой не може да се изправи едновременно срещу двама ни. Ако още е в сградата, щяхме да го накараме да се покаже.

— Казвам ти, имаше нещо.

— Не — с известно раздразнение отсече другият. — Нищо не усетих.

— Провери пак — настоя първият.

— Не. Това е чиста загуба на време. Мисля, че грешиш. — Гневът му се долавяше ясно.

— Надявам се да е така, но се боя, че съм прав и това ще даде на Уил повода, който му трябваше. — И в неговия глас се усещаше ярост, ала и самосъжалително хленчене.

— Повод ли? Не и Уил. Той при всяка възможност говори лошо за нас на краля. Човек може да си помисли, че само той е правил саможертви в името на Славен. Вчера една прислужница ми каза, че вече се държал като истински простак. Казвал, че ти си бил дебелак, а мен обвинявал във всички плътски слабости, които можеш да си представиш.

— Е, вярно е, че не съм строен като ратник. Но аз не служа на краля с тялото си, а с ума си. Защо не си спомни за сляпото си око преди да хули нас? — Това беше Бърл, внезапно осъзнах аз. А другият бе Карод.

— Добре. Доволен съм, че поне тази вечер не може да обвини нас. Не откривам тук нищо нередно. Той те кара да се хвърляш срещу сенки и да виждаш опасност във всеки ъгъл. Успокой се. Това е работа на стражниците. Сигурно ще открият, че го е извършил някой ревнив съпруг или друг стражник. Чувал съм да шушукат, че Мрамор твърде често печелел на зарове. Може би тъкмо затова са го оставили в игралната зала. Ако ме извиниш, сега ще се върна при по-приятната компания, от която ме откъсна.

— Върви, щом не можеш да мислиш за друго. Но когато имаш малко свободно време, не е зле да се посъветваме. Знаеш ли, много ми се иска да ида при него. И да му прехвърля проблема.

— Само ще се направиш на глупак. Когато толкова много се тревожиш, ти се поддаваш на неговото влияние. Остави го да мърмори предупрежденията и ужасните си предсказания и да е нащрек във всеки миг от живота си. Според него кралят се нуждаел само от неговата бдителност. Той се опитва да ни внуши този страх. Твоето треперене сигурно му доставя огромно удоволствие. Внимателно пази тези си мисли.

Чух как единият бързо се отдалечава. Писъкът в ушите ми поутихна. След малко си тръгна и вторият — крачеше по-бавно и си мърмореше нещо. Когато стъпките му заглъхнаха, от плещите ми сякаш падна огромна тежест. Мъчително преглътнах и обмислих следващия си ход.

През високите прозорци се процеждаше слаба светлина. Различих легло с отметнато одеяло, разкриващо бял чаршаф. В ъгъла тъмнееше гардероб, на шкафчето до леглото имаше леген и кана.

Помъчих се да се успокоя. Задишах дълбоко, после безшумно се изправих. Трябваше да открия спалнята на Славен. Предполагах, че е наблизо и че стаите на слугите са на по-горните етажи. Дотук се бях движил крадешком, но може би бе време да съм по-дързък. Отидох при гардероба и тихо го отворих.