Робин Хоб - Тронът

— Фицрицарин — тихо казах аз. — Фицрицарин. — Мрамор ме позна и ужасено се облещи, сетне животът го напусна, лицето му стана безизразно и той изчезна за моето Осезание.

Всичко свърши съвсем бързо. Отмъщението. Стоях и се взирах в него в очакване да изпитам триумф, облекчение или удовлетворение. Ала не изпитвах нищо. Чувствах се изгубен за живота също като него. Той дори не бе месо, което можех да изям. Със закъснение се зачудих дали някъде няма жена, която да обича този хубавец, русокоси деца, чийто залък да зависи от неговата плата. Тези мисли не бяха от полза за един убиец и никога не ме бяха измъчвали, когато бях раздавал Кралско правосъдие от името на крал Умен. Пропъдих ги от главата си.

На пода се образуваше голяма кървава локва. Бързо го бях накарал да млъкне, но тъкмо тази локва бях искал да избегна. Той беше едър мъж и в него имаше много кръв. Замислих се дали да не скрия тялото му или да приема, че другарите му скоро ще забележат изчезването му и да използвам това, за да отклоня вниманието им.

Накрая си съблякох ризата и доколкото можех попих кръвта. После я хвърлих на гърдите му и избърсах окървавените си длани в неговата риза. Хванах го под мишниците и го извлякох от коридора с портретите, като почти треперех от напрежение да не се появи някой. Подметките ми се хлъзгаха по полирания под и чувах тежкото си дишане. Въпреки усилията ми след нас оставаше влажна червена диря. Насилих се внимателно да се заслушам, преди да вляза в стаята с птиците и рибките. Затаих дъх и се опитах да не обръщам внимание на туптенето на сърцето си. Вмъкнах Мрамор в помещението и го хвърлих в едно от мраморните басейнчета. Рибките уплашено се разбягаха. Кръвта му помътни бистрата вода. Побързах да измия ръцете и гърдите си в друго басейнче, после излязох през друга врата. Кървавата следа щеше да ги доведе тук. Надявах се, че ще им отнеме известно време, докато се чудят защо убиецът го е довлякъл тук и го е хвърлил във водата.

Озовах се в непозната стая. Бързо плъзнах поглед по сводестия таван и ламперията на стените. В отсрещния край имаше подиум с разкошно кресло. Значи нещо като зала за аудиенции. В следващия миг се вцепених. Покритите с дърворезба врати от дясната ми страна внезапно се отвориха. Чух смях, приглушен въпрос и кикот вместо отговор. Нямах време да се скрия. Притиснах се до гоблена на стената и замрях. Групата влезе със смях. В него долових безпомощни нотки, които ми подсказаха, че всички или са пияни, или са се надишали с димче. Минаха покрай мен — двама мъже, съперничещи си за вниманието на жена, която превзето се усмихваше и се кискаше зад ветрилото си. Бяха облечени в различни нюанси на червено и един от мъжете имаше подрънкващи сребърни звънчета не само по дантелените маншети, а чак до лактите на широките си ръкави. Другият носеше малка кадилница за димче на орнаментирана пръчка, почти като скиптър. Размахваше я пред себе си, така че бяха обгърнати в сладникав дим. Съмнявах се, че ще ме забележат, дори да започнех да правя цигански колела. Изглежда, Славен беше наследил майчината си страст към опиатите и я превръщаше в дворцова мода. Неподвижно изчаках да ме подминат. Те влязоха в стаята с рибките и птиците. Зачудих се дали ще забележат Мрамор в басейнчето. Едва ли.

Изтичах при вратата, през която бяха влезли, и се измъкнах навън. Ненадейно се озовах в огромно преддверие. Подът бе настлан с мрамор и се изумих от разходите, хвърлени за превозването на такова количество камък до Трейдфорд. Таванът беше висок и покрит с бяла мазилка, украсена с рисунки на големи цветя и листа. Стъклата на сводестите прозорци бяха цветни и помежду им висяха толкова пъстри гоблени, че приличаха на прозорци към някакъв друг свят и време. Помещението се осветяваше от полилей, целият в искрящи кристали и закачен на позлатени вериги. В него горяха стотици свещи. На равни разстояния покрай стените бяха поставени пиедестали със статуи и ако се съдеше по лицата, повечето принадлежаха на прадедите на Славен от страна на майка му. Въпреки опасността, в която се намирах, великолепието на залата за миг ме грабна. После вдигнах очи и видях широкото стълбище. Това не бе задното стълбище, което търсех, а главното. На стъпалата му спокойно можеха да се разминат десет души. Дървените парапети бяха тъмни и покрити с безкрайно извиващи се линии, полираният камък лъщеше. Дебелият килим по средата на стъпалата се спускаше като син водопад.

Нямаше никого. Не си дадох време за колебание и безшумно се заизкачвах нагоре. Бях стигнал до половината, когато чух вика. Очевидно все пак бяха забелязали Мрамор. На първата площадка от дясната ми страна се разнесоха гласове, чуха се стъпки на тичащи хора. Втурнах се наляво, стигнах до някаква врата, долепих ухо към нея и се вмъкнах вътре — всичко това за по-малко време, отколкото е нужно, за да го разкажа. Застанах в мрака с разтуптяно сърце и благодарих на Еда, Ел и на всички други богове, че вратата не бе заключена.