Робин Хоб - Тронът

Не си позволих да се поколебая. Отидох право при търговската порта и се наредих на опашката. Сърцето ми се блъскаше в гърдите, но се преструвах на спокоен и използвах времето, за да разгледам двореца през дърветата. Сградата бе грамадна. Преди се бях удивил, че толкова много обработваема земя е заета от парк и алеи. Сега видях, че паркът просто е декор за дворец, всичко в който ми беше чуждо. Той по нищо не напомняше на крепост или замък. Всичко в него излъчваше удобство и изящество. Когато дойде моят ред, извадих парчетата коприна и казах, че нося извиненията на Фестро и няколко мостри, които кралят може да хареса. Когато киселият стражник отбеляза, че Фестро обикновено идвал лично, аз малко намусено отвърнах, че според господаря ми райетата повече щели да отиват на моя, отколкото на неговия гръб, в случай че кралят не остане доволен от мострите. Стражниците ухилено се спогледаха и ме пуснаха.

Забързах нагоре по пътеката и настигнах група музиканти, които бяха влезли преди мен. Заобиколихме двореца и аз приклекнах, за да си завържа обувката, докато те питаха за упътвания, сетне се изправих тъкмо навреме, за да ги последвам. Озовах се в малко преддверие, прохладно и сумрачно след зноя и блясъка на следобедното слънце. Продължих след тях по коридора. Менестрелите приказваха и се смееха. Забавих крачка и изостанах от тях. Когато стигнах до открехнатата врата на една празна стая, се вмъкнах вътре и тихо затворих вратата. Дълбоко си поех дъх и се огледах.

Бях в малка дневна. Мебелите бяха вехти и разностилни, затова предположих, че е за слуги или гостуващи занаятчии. Не можех да разчитам, че дълго ще остана тук сам. До стената обаче имаше няколко големи бюфета. Избрах онзи, който бе най-встрани от вратата, бързо пренаредих съдържанието му и се скрих вътре, като оставих вратичката леко открехната. Разгледах и подредих стъклениците и пакетчетата си. Намазах с отрова и ножа, и острието на меча си, после внимателно ги прибрах в ножниците им. Накрая се настаних удобно и зачаках.

Сякаш изтекоха дни преди здрачът да отстъпи мястото си на пълния мрак. На два пъти в стаята за кратко влизаха хора, ала от разговорите им разбрах, че всички слуги са заети с тазвечерния пир. За развлечение започнах да си представям как ще ме убие Славен, ако ме хване. Едва не изгубих куража си. Наложи се да си напомня, че ако оставя нещата така, вечно ще трябва да живея в страх. Вместо това се опитах да се приготвя. Щом Славен беше тук, котерията му също трябваше да е наблизо. Грижливо изпълних упражненията, на които ме бе научил Искрен, за да защитя ума си от други умели. Ужасно се изкушавах да се пресегна и да видя дали ще успея да ги усетя. Въздържах се. Съмнявах се, че ще съм в състояние да го направя, без да се издам. И дори да ги усетех, това нямаше да ми каже нищо, което вече да не зная. Беше по-добре да се съсредоточа върху усилията си да се предпазя от тях. Отказах да си позволя да мисля точно какво ще направя, за да не открият следи от ума ми. Когато небето през прозореца най-сетне стана съвсем черно и се обсипа със звезди, се измъкнах от скривалището си и излязох в коридора.

В мрака се носеше музика. Славен и неговите гости се веселяха. За миг се заслушах в далечната мелодия на познатата песен за две сестри, едната от които удавила другата. Най-чудното в текста ми се струваше не арфата, която свирела сама, а менестрелът, който открил тялото на жената и се вдъхновил да направи арфа от гръдната й кост. После изхвърлих песента от главата си и се съсредоточих върху задачата си.

Намирах се в обикновен коридор с каменен под и дървена ламперия, осветен от факли, закачени на големи разстояния по стените. Тази част от двореца беше предвидена за слугите, предположих аз, защото не ми се струваше достатъчно блестяща за Славен и неговите приятели. Това обаче не я правеше безопасна за мен. Трябваше да намеря задното стълбище и да се кача на втория етаж. Запромъквах се по коридора. Вървях от врата на врата, спирах и се заслушвах. На два пъти чух хора. В една от стаите разговаряха жени, в друга тракаше тъкачен стан. Отварях вратите на онези стаи, които очевидно бяха празни. Повечето бяха работни помещения. На масата в една от тях видях разкроен костюм от фин син плат, готов за зашиване. Славен очевидно все още обичаше натруфените дрехи.

Стигнах до края на коридора и надзърнах зад ъгъла. Друг коридор, много по-красив и широк. В мазилката на тавана бяха отпечатани папратови клонки. Продължих напред, като се заслушвах пред вратите и предпазливо надничах в някои стаи. Приближавах се. Открих библиотека с много повече книги и свитъци, отколкото бях предполагал, че съществуват. Спрях в едно от помещенията, в което имаше големи кафези с пъстри птици. В басейнчета от бял мрамор плуваха рибки и водни лилии. Около масите за игра бяха поставени пейки и меки столове. Наоколо бяха пръснати кадилници. Никога не си бях представял такава стая.