Робин Хоб - Съдбата на Шута

— Ертре — повтори тя и в очите й изведнъж се появиха сълзи. Огледа стаята. — А Коси? И малката Коси ли? Значи е тук? Значи най-сетне се е върнала у дома?

— Не — кратко отговори Пиотре. — Няма ги тук. И точно за това става дума. Помниш ли? Разговаряхме в градината, тази сутрин. Помниш ли? — Кимна й бавно, сякаш я окуражаваше.

Тя гледаше лицето му и кимаше бавно с него, но после спря. Поклати глава.

— Не — възкликна тихо. — Не помня. Игловръхът престана да цъфти, сливите тази година може да са кисели. Помня, че говорехме за това. Но… не. Пиотре, важно ли е било?

— Да, Велика майко. Важно е. Много важно.

Тя го гледаше разтревожено, после внезапно се разсърди.

— Важно, важно! Важно било, казва мъжът, но какво знаят мъжете? — Старческият й глас, дрезгав и пронизителен, се надигна гневно и насмешливо. Тънката длан плесна презрително коляното й. — Легло и кръвопролития, само това знаят, само това смятат за важно. Какво знаят за стригането на овце и поддържането на градини, какво знаят за това колко бъчви солена риба и сладка мас трябва да се приготвят за зимата? Важно ли? Е, щом е важно, нека Ертре се заеме. Тя е Майка сега, а на мен ми се полага почивка. — Вдигна ръка от рамото на Пиотре и сграбчи дръжките на стола си. — Искам да си почина! — рече жално.

— Да, Велика майко. Да, така е. Почини си, а аз ще се погрижа всичко да е както трябва. Обещавам.

При тези думи Елиания се появи от сенките в горния край на стълбището и забърза към нас. Обутите й в леки обувки крака сякаш се плъзгаха по всяко стъпало. Половината й коса бе прибрана с малки фиби, украсени със звезди; останалата се спускаше свободно по раменете й. Не изглеждаше нарочно търсена прическа. Зад нея две млади жени понечиха да я настигнат, но спряха ужасени и си зашепнаха нещо. Предположих, че са я подготвяли да се появи, а тя се е отскубнала от тях, когато е чула високите гласове.

Познах я повече по походката, отколкото по фигурата, когато хората се разделиха, за да й сторят път. Подобно на Предан, бе станала по-висока през изминалите месеци и цялата й детска пълнота се беше стопила, за да отстъпи на женска плът. Не бях единственият от Шестте херцогства, който я гледаше зяпнал, докато минаваше покрай подредените си роднини. Дрехата й покриваше раменете и гърба, но оставяше голи гордо щръкналите й гърди. Дали не беше начервила зърната си, за да изпъкват повече? Гледах я и усетих как плътта ми се раздвижва в отговор. Миг по-късно бях вдигнал защитните си стени. Пази мислите си , сгълчах Предан. Несъмнено ме бе чул, но с нищо не го показа. Зяпаше голите гърди на нарческата, сякаш никога не бе виждал подобна гледка. Всъщност нищо чудно да беше така.

Тя дори не го погледна, а отиде направо при Великата майка.

— Аз ще се оправя с това, Пиотре — каза с новия си женски глас. После се обърна към мъжете, които носеха стола на старицата.

— Чухте нашата Велика майка. Тя желае да си почива. Нека всички й благодарим, че удостои събранието ни тази вечер, и да й пожелаем спокоен сън без болежки.

В отговор последва мърморене, повтарящо пожеланието за лека нощ, след което младежите вдигнаха стола със старицата и го отнесоха. Нарческата стоеше изправена и мълчалива и ги изпрати с поглед, докато не се скриха в сенките в горния край на стълбите. Пое дълбоко дъх. Принцът сега се взираше в гърба й; вдигнатите й коси оголваха изящния й врат. Шивачките бяха свършили добре работата си. Нито една част от татуировките й не се подаваше над роклята. Видях как Сенч леко смушка Предан в ребрата. Младежът се стресна, сякаш се събужда от сън, и заразглежда с внезапен интерес краката на Пиотре. Пиотре го гледаше строго, сякаш беше някакво невъзпитано куче, което може да отмъкне парче месо от масата, ако не го държиш под око.

Нарческата изпъна рамене и се обърна към нас. Очите й обходиха събралите се. Украшението в косата й бе изработено от рог на нарвал. Нямах представа как са постигнали яркия светлосин цвят. Малките звезди на фибите проблясваха около него и вече нямах никакво съмнение, че фигурката, която Предан бе намерил на Брега на съкровищата, е предричала точно този момент. Но аз все така не разбирах какво означава това, а и нямах време да помисля.

Елиания намери начин да се усмихне. Усмивката й се получи малко крива, после тя се засмя и сви рамене.

— Забравих какво трябваше да кажа. Някой ще изрече ли думите на Майката вместо мен? — И преди някой да отговори на искането й, погледът й се спря върху Предан. Досега той беше само изчервен, но сега направо гореше, докато я гледаше в очите. Тя не обърна внимание на смущението му и заговори спокойно: — Разбираш ли, тази вечер съчетаваме две от традициите си. По една случайност е време да покажа женската си кръв пред моя клан. И в същия ден пристигна и ти, за да ми се предложиш като мой съпруг.