Робин Хоб - Съдбата на Шута

Когато Копривка се извърна от попарващия спомен, вече не бяхме на хълма с разтопената кула. Вместо това се намирахме на таван. Вълчите ми уши почти опираха ниските греди. Тя седеше в леглото си, свила колене до гърдите си. Зад завесата, която ни отделяше от останалото помещение, се чуваше дишането на братята й. Един от тях се размърда и извика насън. Тази нощ никой в къщата не спеше спокойно.

Отчаяно ми се искаше да я помоля да не казва нито дума за мен на Моли. Не смеех обаче, защото тогава щеше да е сигурна, че съм излъгал. Запитах се дали вече не подозира за съществуването на някаква връзка между мен и майка й. Не й бях отговорил направо.

— Не вярвам баща ти да отсъства дълго. Когато се върне, нали ще ми кажеш, за да престана да се безпокоя?

— Ако се върне — тихо рече тя и изведнъж разбрах, че Моли е изказала на глас съвсем реалните страхове на семейството. Сега Копривка говореше с неохота, сякаш казването на истината правеше страховете още по-реални. — Вече го обраха и пребиха, когато замина сам да търси Пъргав. Така и не го призна, но всички знаем какво се е случило. Въпреки това отново излезе сам.

— Типично за Бърич — рекох. Не смеех да кажа онова, на което се надявах в сърцето си — че е избрал кон, който познава добре. Макар че никога нямаше да използва Осезанието си, за да говори с коня, това не пречеше на животните, с които работеше, да общуват с него.

— Типично за баща ми — съгласи се тя, едновременно с гордост и мъка. И изведнъж стените на стаята започнаха да се стичат като изписани с мастило букви, когато върху тях паднат сълзи. Сънят ми избледня. Когато отворих очи, се взирах в тъмния ъгъл на каютата, без да виждам нищо.

През последвалите скучни и дълги досадни дни и нощи състоянието на Шишко почти не се промени. Случваше се да се оправи, но после отново започваше да кашля и вдигаше температура. Истинското разболяване бе прогонило страха му от морската болест, но не намирах нищо успокоително в това. Неведнъж потърсих помощта на Копривка да прогони трескавите му кошмари, преди да са внесли смут в екипажа. Моряците са суеверен народ. Под влиянието на Шишко сънуваха един и същи кошмар и когато сравниха спомените си, решиха, че това е предупреждение от боговете. Случи се само веднъж, но почти се стигна до бунт.

С Копривка работех по-тясно и по-често в сънищата, отколкото ми се искаше. Тя не отвори повече дума за Бърич и аз не я питах, макар да знаех, че и двамата броим дните, откакто бе заминал. Знаех, че ако има вести от него, ще ги сподели. Отсъствието му от живота й отвори място за мен. С неохота чувствах как връзката ни се засилва, докато накрая не започнах да я усещам през цялото време. Без да разбере, тя ме учеше как да се промъквам в сънищата на Шишко и да ги манипулирам, как внимателно да ги насочвам към успокояващи образи. Не се справях така добре като нея. Моята намеса бе по-скоро внушение, докато тя просто подреждаше сънищата.

На два пъти почувствах, че Сенч ни наблюдава. Това ме дразнеше, но нямаше какво да направя, понеже ако му обърнех внимание, Копривка също щеше да го усети. Но имах полза и от игнорирането му, тъй като той ставаше все по-дързък и виждах как набира сила в Умението. Дали не го осъзнаваше, или го криеше от мен? Задавах си този въпрос, но не го попитах направо.

Морските пътешествия никога не са ми харесвали. В морето всичко е едно и също. След няколко дни каютата на принца ми се струваше толкова тясна и претъпкана, колкото и трюмът, където бяха наблъскани другарите ми гвардейци. Еднообразната храна, безкрайното люлеене и безпокойството ми за Шишко не помагаха особено за приповдигане на духа ми. А и без това слабата ни котерия не постигаше много по време на уроците.

Пъргав продължаваше да идва всеки ден. Четеше на глас, придобиваше знания за Външните острови и опресняваше моите. В края на всеки урок го разпитвах, за да съм сигурен, че е усвоил прочетеното, а не само е прекарал текста през очите и устата си. Имаше добра памет и също зададе няколко въпроса. Рядко бе любезен, но се подчиняваше на учителя си, а засега не исках нищо повече. За Шишко присъствието му сякаш бе успокояващо, защото се отпускаше и челото му се изглаждаше, докато го слушаше. Говореше малко и дишаше тежко, понякога получаваше пристъпи на кашлица. Храненето изтощаваше и двама ни. Шкембето му се смали и под малките му очи се появиха тъмни петна. Беше сериозно болен и сърцето ми се късаше от това как примирено приема мизерното си състояние. Беше убеден, че умира, и дори в съня му не можех напълно да премахна тези мисли от главата му.