Робин Хоб - Съдбата на Шута

— Ти сама ги поиска — казах и чух колко грубо прозвуча гласът ми.

— И също като желанията в старите приказки, ти ми даде каквото исках и то разби сърцето ми.

— Какво е станало?

Не й се искаше да ми казва, но все пак го направи.

— Казах му, че съм сънувала и в съня ми вълк с бодли на муцуната ми е обещал да пази Пъргав и да го върне жив и здрав у дома. И му предадох думите ти. „Правя онова, което ти направи навремето. Закрилям и напътствам сина ти. Ще поставя живота си между него и всяка опасност, която го грози. И когато изпълня задачата си, ще го върна у дома при теб“.

— И?

— Майка месеше хляб и каза да не споменавам Пъргав, ако нямам какво да кажа, освен глупости и измислици. Но беше с гръб към масата, където седях с татко. А той се облещи, после падна от стола и остана да лежи неподвижен като труп. Помислих си, че е умрял. Отнесохме го в леглото. Страхувахме се от най-лошото. Майка бе ужасена и го питаше къде го боли. Но той не отговори. Само скри лицето си с ръце, сви се като бито куче и се разплака. Плака цял ден и не ни каза нито дума. А когато вечерта си легнахме, го чух да става. Надникнах от тавана. Обличаше се за път. Мама го държеше за ръката и го молеше да не тръгва. А той й каза: „Жено, нямаш представа какво сме направили, а аз нямах кураж да ти кажа. Аз съм страхливец. Винаги съм бил страхливец“. И излезе.

За един ужасен миг си представих Моли отритната и изоставена. Беше ужасно.

— Къде отиде? — успях да попитам.

— Предполагам, че идва при теб. Където и да си. — Думите й бяха резки, но долових в тях надежда. Надежда, че някой знае накъде е тръгнал баща й и защо. Наложи се да й я отнема.

— Невъзможно. Но мисля, че знам къде е отишъл, и ми се струва, че скоро ще се върне.

В Бъкип, помислих си. Бърич беше директен човек. Щеше да иде в Бъкип с надеждата да притисне Сенч и да го разпита. Вместо него щеше да намери Кетрикен. И тя щеше да му разкаже. Точно както беше разказала на Предан кой съм. Защото вярваше, че хората трябва да знаят истината дори ако това ги наранява.

Още размишлявах върху тази сцена, когато Копривка заговори отново.

— Какво направих? — попита. Въпросът й не бе риторичен. — Мислех си, че съм страшно хитра. Въобразих си, че мога да се спазаря с теб и да прибера брат си жив и здрав у дома. А вместо това… какво направих? Какво си ти? Злото ли ни желаеш? Мразиш баща ми ли? — И попита с още по-голям ужас: — Брат ми да не би по някакъв начин да е във властта ти?

— Моля те, не се страхувай от мен. Няма причина да се боиш — побързах да кажа и се запитах дали всъщност е така.

— Пъргав е в безопасност и обещавам, че ще направя всичко по силите си да го върна колкото се може по-скоро.

Млъкнах. Какво можех да й кажа? Дъщеря ми изобщо не бе глупава. Няколко непредпазливи намека и щеше да разгадае цялата мистерия. И тогава най-вероятно щях да я изгубя завинаги.

— Познавах баща ти преди много години. Бяхме близки. Но взех решения, които бяха против принципите му, така че се разделихме. Дълго време той вярваше, че съм мъртъв. А след като е чул онези думи от теб, знае, че не съм. И тъй като никога не съм се връщал при него, сега смята, че е извършил голяма несправедливост към мен. А това не е така. Но ако познаваш добре баща си, ще разбереш, че ще го водят собствените му представи по този въпрос.

— Познавал си баща ми преди много години? А познаваш ли и майка ми?

— Познавах го много преди да се родиш.

Не беше точно лъжа, но все пак си оставаше измама. Оставих я да се заблуди.

— И затова думите ми не й говореха нищо — тихо заключи Копривка.

— Да — потвърдих и попитах предпазливо: — Тя добре ли е?

— Разбира се, че не! — Наистина се ядоса на глупостта ми. — Крещеше след него, когато замина, а после взе да ни разправя, че изобщо не е трябвало да се омъжва за такъв твърдоглавец. Стотици пъти ме попита какво съм казала и стотици пъти й разказах „съня“ си. Малко ми оставаше да й разкажа всичко, което знам за теб. Но това нямаше да помогне, нали? Защото никога не те е познавала.

За един смразяващ миг видях картината през очите на Копривка. Моли стои пред къщата, на пътя. Косата й се вее. Опитва се да спре Бърич, размахва юмрук след него. Най-малкият й син, шестгодишен, се е вкопчил в полата й и хлипа ужасен — как така баща му ще напуска майка му? Слънцето залязва и хвърля кървави отблясъци. „Ах, ти, сляп стар глупак! — крещи Моли сред съпруга си. — Ще се изгубиш, ще те оберат! Никога няма да се върнеш при нас!“ Но единственият отговор е отдалечаващото се чаткане на копита.