Робин Хоб - Съдбата на Шута

— Кой е?

— Аз — отвърнах тъпо.

И докато търсех име, с което да се нарека, тя ясно ми даде да разбера, че знае кой е този „аз“.

— Махай се.

— Моля те.

— Махай се!

— Моля те.

— Не.

— Обещах на Бърич, че ще се грижа за теб и за децата ти. Обещах му.

Вратата се отвори едва-едва. Видях едното й око.

— Странно. Точно това каза и той, когато започна да носи неща пред вратата ми. Че ти бил обещал, преди да умреш, че ще се грижи за мен.

Нямах отговор на това. Вратата започна да се затваря. Пъхнах крака си в пролуката.

— Моля те. Пусни ме. Само за малко.

— Махни си крака или ще го счупя. — Говореше сериозно.

Реших да рискувам.

— Моля те, Моли. Моля те. След толкова години нима няма да ми дадеш възможност да ти обясня? Поне възможност?

— Времето за обяснения беше преди шестнайсет години. Тогава можеше и да има значение.

— Моля те. Пусни ме.

Тя рязко отвори вратата. Очите й горяха.

— Искам да чуя само едно нещо от теб. Разкажи ми за последните часове на съпруга ми.

— Добре — отговорих тихо. — Дължа ти това.

— Да — рече тя и отстъпи, колкото да успея да се провра. — Дължиш ми го. И не само това.

Беше по нощница, с шал отгоре. Тялото й бе по-едро, отколкото го помнех, фигурата й бе на жена, а не на момиче. Но това не означаваше, че не е привлекателна. Стаята миришеше на нея, не само на парфюма, който си бе сложила, но и на плътта й и на восък за свещи. Роклята й бе прилежно сгъната върху сандъка до леглото. До него имаше легло на колелца — явно момчетата й щяха да спят при нея. Четката и гребенът й лежаха на масата, по-скоро по навик, отколкото по необходимост.

Първото тъпо нещо, което изтърсих, бе:

— Той не би искал да си режеш косата.

Тя несъзнателно вдигна ръка към главата си.

— И откъде знаеш пък това? — попита възмутено.

— Първия път, когато те видя, много преди да те вземе от мен, направи забележка за косата ти. „Има малко червено в козината й“, така каза.

— Типично в негов стил — рече тя. — Никога не ме е „вземал“ от теб. Мислехме, че си мъртъв. Накара ни да си мислим, че си мъртъв, и бях отчаяна. Нямах нищо, освен дете, което изцяло зависеше от мен. Ако някой е вземал някого, аз взех него. Защото го обичах. Защото беше добър с мен и с Копривка.

— Зная.

— Радвам се. Сядай. Кажи ми как умря.

Седнах на един стол, тя се настани върху сандъка с дрехите си и й разказах за последните дни на Бърич. Това бе последният разговор, за който бих си помислил в подобна ситуация. Беше ужасно. Но в същото време изпитвах ужасно облекчение. Имах толкова нужда да й разкажа, колкото и тя да чуе. Слушаше жадно, сякаш всяка дума бе миг от живота на Бърич, миг, който можеше да запази за себе си. Поколебах се да говоря за Осезанието на Бърич, но нямаше начин да не го включа. Сигурно знаеше, защото не показа нито изненада, нито отвращение. Разказах й по начин, по който не би могъл да го направи Пъргав, защото можех да й кажа, че накрая беше очевидно колко много обичаше Бърич сина си и че когато умря, между тях вече нямаше пропаст. Разказът ми се получи различен от онзи, който бях разказал на Копривка. Моли много добре разбираше какво означава молбата на Бърич да се грижа за нея и за малките й синове. Повторих всичко, което ми бе казал — че е по-добрият мъж за нея, — и й казах, че съм се съгласил.

— Чудесно — рече горчиво тя. — Значи двамата сте били на едно мнение. Случайно да ви е хрумнало да се посъветвате с мен? Случайно да ви е минало през главите, че това решение може би принадлежи на мен, а не на вас?

И тези думи ми отвориха възможност да се върна назад в годините и да й разкажа какво съм правил, къде и как съм научил, че се е събрала с Бърич. Докато говорех, тя гризеше нокътя си, без да ме поглежда. Когато свърших, настъпи мълчание.

— Мислех си, че си мъртъв — рече тя. — Ако знаех, че не си, ако той знаеше, че не си…

— Знам. Но нямаше безопасен начин да ти пратя вест. А после, след като ти… беше твърде късно. Ако дойдех, всичко около вас щеше да се разпадне.

Тя се наведе напред. Очите й бяха затворени, изпод клепачите й се стичаха сълзи.

— Какво направихме… Какво направихме с живота си…

Имаше стотици отговори на това. Можех да възразя, че не ние сме направили нещо, а животът. Но изведнъж осъзнах, че това ще изисква повече сили, отколкото имах. Отказах се.

— Вече е твърде късно да оправяме нещата.

— Ох, Фиц. — И макар да бе укор, да чуя името си от устните й беше неимоверно мило. — За теб винаги нещо е или твърде късно, или твърде рано. Винаги някой друг път. Винаги утре или след като изпълниш поредния последен дълг към краля си. Жените искат нещо да се случи сега . И аз го исках. Съжалявам, че имахме толкова малко такива моменти.