Робин Хоб - Съдбата на Шута

Един по един издирвах и откривах всички, които бяха изиграли най-съществена роля във важните моменти от живота ми. Славея, вече лейди Рибар, седеше на тапициран стол. Нейният лорд не се отделяше от нея и лично й донесе храна и напитки от масите, сякаш за подобна отговорна задача не можеше да се разчита на слугите. Появи се лейди Търпение — носеше повече дантели от всички останали дами, взети заедно — съпровождана от Лейси. Намериха свободни места на една пейка недалеч от сцената на кукловодите, настаниха се и започнаха да се побутват, да сочат и да си шепнат като момиченца. Лейди Розмарин разговаряше с двама кемпра от Външните острови. Не се усъмних, че чаровната й усмивка и пищният й бюст ще осигурят за лорд Сенч предостатъчно информация, върху която да мисли утре.

Аркон Кървавия меч също бе тук, нагизден в мантия от лисици, и обсъждаше оживено нещо с херцогинята на Беарния. Тя го слушаше вежливо, но се съмнявах, че съществува търговско споразумение, което да я накара да промени отношението си към островитяните. Край масите разпознах още трима души от хетгурда, както и неколцина други, които стояха и гледаха объркано кукленото представление. Погледът ми отново се насочи към Копривка, която се мотаеше сама из празнуващата тълпа. Доближи я набит младеж. По късо подстриганите къдри реших, че е Рицарин, най-големият син на Бърич. Двамата спряха и започнаха да разговарят насред шума и смеха. Появи се и някаква жена в проста тъмносиня рокля, водеше дърпащо се момче за ръка. Трепнах при вида на остриганата глава на Моли. Абсолютно сигурен бях, че Бърич никога не би одобрил начина, по който се бе отнесла към косата си. Голата й глава я правеше странно млада. Държеше здраво Пламен и сочеше друго момче — явно казваше на Рицарин да й помогне да събере децата за лягане. Вместо това Копривка грабна най-малкия си брат и го завъртя по дансинга. Радостните му викове, че се е измъкнал от майка си, накараха не една двойка да се усмихне. Рицарин вдигна успокояващо ръка към Моли и кимна на нещо казано от нея. После една трупа акробати сякаш нарочно застана така, че да ми попречи да виждам. Когато приключиха с номерата си, Моли беше изчезнала.

Останах да седя в тъмното. Наденички? — обади се Гили.

Затърсих опипом в кошницата, но намерих само парченца месо. Беше разпердушинил наденичките в опитите си да ги убие. Подбрах едно по-голямо парче и му го предложих. Порчето с радост го грабна от ръката ми.

Така мина вечерта за мен. Гледах как най-скъпите ми хора се въртят на дансинга под звуците на музика, която едва достигаше до мен през дебелите стени. Облегнах се за малко назад, за да дам почивка на уморения си гръб. Тънък лъч светлина се процеждаше през шпионката към мен. Улових го в дланта си и се загледах в петънцето. Метафора на живота ми, помислих си. После пропъдих самосъжалението си и отново се наведох напред.

Шишко се беше запасил с няколко плодови пити. Музиката му бе силна и радостна, движеше се в такт с нея, такт напълно различен от такта, който чуваха всички останали. Но поне е при тях, помислих си. Той поне може да се показва и да е сред останалите. Импулсивно ми се прииска да зарежа всякаква предпазливост и да отида при него, но поривът изчезна толкова бързо, колкото и се появи. Не.

Децата на Моли си бяха харесали един жонгльор и се бяха подредили в полукръг да го гледат. Копривка държеше за ръце Стабилен и Пламен. Рицарин наглеждаше Справедлив. Чевръст и Пъргав стояха един до друг. Уеб стоеше недалеч от тях, без да се натрапва. Погледът ми се зарея из тълпата, но не откри онова, което търсех. Станах. Оставих кошницата и възглавницата на порчето и тръгнах през тесните проходи.

Знаех, че има шпионка към Виолетовите покои. Не се възползвах от нея. Напуснах тайния лабиринт, като преди това изтупах в един килер праха и паяжините от себе си, и закрачих със сведен поглед през оживените коридори и зали на Бъкип. Никой не ми обърна внимание, никой не ме повика по име и не ме спря да се поинтересува как я карам. Със същия успех можех и да съм невидим. Когато тръгнах да се изкачвам по стълбите, тълпата оредя. Коридорите в жилищните части на замъка бяха пусти. Всички бяха слезли долу за празненството. Всички, освен мен — и може би и Моли.

Три пъти минах покрай вратата на Виолетовите покои. На четвъртия път си заповядах да почукам и го направих — получи се по-енергично, отколкото бе намерението ми. Сърцето ми туптеше бясно, треперех. Отговори ми тишина. И после, тъкмо когато си помислих, че напразно съм събирал кураж и че никой няма да отговори, чух Моли да пита тихо: