Робин Хоб - Съдбата на Шута

— Никога не съм предполагал, че ще станеш менестрел, Хеп.

— Аз също. — Той сви рамене и се ухили. — Идеално ми подхожда, Том. Никой не го е грижа кои са били или не са били майка ми и баща ми, или дали едното ми око е като другото. Няма го безкрайното блъскане като в дърводелската работилница. Вярно, може и да се оплаквам понякога от постоянното декламиране на едни и същи неща, докато всяка дума не прозвучи точно както иска Сотонг, но не е чак толкова трудно. Никога не съм знаел, че имам такава добра памет.

— А след Празника на жътвата?

— О. Това е единствената тъжна част. След празника заминавам със Сотонг. Винаги прекарва зимата в Беарния. Ще пеем и свирим по пътя натам и ще останем при покровителя му на топло през зимата.

— И без съжаления.

— Само дето ще те виждам по-рядко, отколкото през това лято.

— Но си щастлив?

— Хм. Толкова близо до щастието, колкото може да бъде човек. Сотонг казва, че когато се отпусне и следва съдбата си, вместо да се опитва да насочва и управлява живота си, човек открива, че щастието само го следва.

— Дано бъде точно така с теб, Хеп. Дано.

Поговорихме известно време за дреболии, докато допивахме бирата. Вътрешно се възхищавах, че е получил толкова много удари и въпреки това е успял да остане на крака. Стана ми интересно, че Славея се е застъпила за него, без да ми каже нищо. Щом му беше позволила да пее нейните песни, значи наистина смяташе да изостави досегашния си начин на живот.

Можех да си говоря цял ден с Хеп, но той погледна през прозореца и каза, че трябва да иде да събуди майстора си и да му занесе закуска. Попита дали ще съм на празненствата довечера и му казах, че не съм сигурен, но се надявам да се забавлява. Отговори, че определено ще се забавлява, след което се сбогувахме.

На връщане минах през пазара. Купих цветя от едно място, бонбони от друго и отчаяно се помъчих да измисля какъв друг подарък би могъл да умилостиви донякъде Търпение. Така и не реших, и бях ужасен, когато открих колко време съм пропилял в обикаляне от сергия на сергия.

Към замъка Бъкип се беше запътило огромно множество. Вървях зад пълен с бъчви бира фургон и пред група жонгльори, които репетираха в движение. Едно от момичетата ме попита дали цветята са за любимата ми и когато казах, че са за майка ми, всички се разсмяха съчувствено.

Открих Търпение в покоите й. Седеше в креслото с вдигнати крака. Ругаеше ме и плачеше, че съм толкова безсърдечен и я карам да се тревожи, докато Лейси поставяше цветята във ваза и поднасяше бонбоните с чай. Разказът ми какво ми се бе случило я умилостиви, но все пак се оплака, че имам да й разказвам за повече от десет години от живота си.

Докато се опитвах да си спомня докъде бях стигнал, Лейси рече тихо:

— Моли ни посети преди няколко дни. Беше много приятно да я видим отново, след толкова много години. — Забеляза, че мълча като треснат, и отбеляза: — Дори в роклята на вдовица си остава красива жена.

— Казах й, че не е трябвало да крие внучката ми от мен! — заяви Търпение. — О, извади стотици основателни причини, но не толкова основателни за мен.

— Скарахте ли се? — попитах ужасен. Нима можеше да стане още по-лошо?

— Не. Разбира се, че не. На следващия ден ми прати момичето. Копривка. Какво име за дете, моля ви се! Но пък говори прямо. Харесвам това у нея. Каза, че не иска Върбов лес и каквото и да било друго само защото си й баща. Аз й казах, че това няма нищо общо с теб, а с факта, че е внучка на Рицарин, така че кой друг да се установи там? Така. Мисля, че ще разбере, че съм по-упорита от нея.

— Не чак толкова — доволно отбеляза Лейси. Изкривените й пръсти потропваха по ръба на масата. Липсваше ми безкрайното й плетене на дантели.

— Моли каза ли нещо за мен? — попитах, изпълнен с ужас от евентуалния отговор.

— Нищо, което би искал да чуеш. Знае, че си жив. Аз обаче нямам пръст в това нещо. Знам как да пазя тайна. И явно доста по-добре от теб! Мисля, че дойде готова за караница, но когато откри, че и аз съм страдала през всички тези години и съм те смятала за мъртъв, намерихме доста общи теми за разговор. И милият Бърич, разбира се. Милият упорит Бърич. И двете си поплакахме за него. Той беше първата ми любов, знаеш го. И не мисля, че човек си връща частицата от сърцето, което е дал на първата си любов. Тя нямаше нищо против, че го казах — че все още част от мен обича онзи ужасен твърдоглавец. Казах й, че колкото и отвратително да се е държала първата ти любов, тя винаги има място в сърцето ти. И тя се съгласи, че е точно така.