Робин Хоб - Съдбата на Шута

— Никаква — призна Шутът. — Тъкмо обратното. Спасяването на драконите ще създаде много проблеми на хората. И много промени. Драконите са арогантни и агресивни създания. Не обръщат внимание на граници и нямат концепция за „собственост“. Ако гладен дракон види крава в обор, ще я изяде. За тях нещата са прости. Светът предлага и ти взимаш от него онова, което ти трябва.

Сенч се усмихна криво.

— Значи може би трябва да направя същото в името на човечеството. Светът ни предлага време без дракони. Мисля, че ще го взема.

Наблюдавах Шута. Не беше смутен от думите на Сенч. Помълча няколко мига.

— Както искаш. Но когато моментът настъпи, решението може и да не е твое. А мое. Или на Фиц.

В очите на Сенч пламнаха гневни огньове.

— И не само светът, а самото човечество се нуждае от дракони — добави Шутът.

— Това пък защо? — презрително попита Сенч.

— За запазване на равновесието — отвърна Шутът и погледна към мен, после през прозореца. Погледът му стана далечен и замислен. — Човечеството не се бои от съперници. Забравили сте какво е да споделяш света със създания, които са толкова арогантни и силни като вас самите. Искате да го подредите както ви се харесва. Нанасяте остров на картата, чертаете линии през него и го наричате свой само защото сте в състояние да го нарисувате. Наричате свои растенията и животните, като вземате не само онова, което живее днес, но и което би могло да расте утре, за да правите с него каквото си поискате. А после с цялата си самонадеяност и агресивност започвате войни и се избивате един друг по линиите, които сте си въобразили върху лицето на света.

— Значи драконите са по-добри от нас, защото не правят такива неща и защото просто вземат каквото видят. Свободни духове, природни създания, надарени с цялата морална висота, идваща от това да не мислиш.

Шутът се усмихна и поклати глава.

— Не. Драконите не са по-добри от хората. Даже почти не се различават от тях. Но ще вдигнат огледало пред човешкия егоизъм. Ще ви напомнят, че можете да твърдите, че това или онова е ваше, но че думите ви са като ръмженето на вързано куче или предизвикателната песен на птичка. Реалността на твърденията съществува само в момента на изказването им. Можете да говорите каквото си искате и да предявявате всякакви претенции, но светът не принадлежи на хората. А хората принадлежат на света. Няма да притежавате пръстта, в която в крайна сметка ще се превърне тялото ви, нито пък тя ще си спомня как сте я наричали.

Сенч не отговори веднага. Помислих си, че е поразен от думите на Шута и че са го накарали да погледне на света с други очи. Но след малко той изсумтя презрително.

— Глупости. От думите ти само ми става още по-ясно, че няма да излезе нищо добро, ако възкресим този дракон. — Разтърка уморено очи. — Ох, защо ли изобщо се занимаваме с тези безсмислени спорове? Никой не знае какво ще намерим, когато стигнем там. В момента това са само философски дрънканици и приказки за лека нощ. Когато му дойде времето, тогава ще мисля как е най-добре да постъпя. Ето. Доволен ли си?

— Не мисля, че те интересува дали аз съм доволен.

Докато изговаряше тези странни думи, Шутът погледна косо към мен. Но не за да срещне погледа ми, а за да ме посочи с очи на Сенч.

— Прав си — спокойно се съгласи Сенч. — Изобщо не ме интересува дали си доволен. А съгласието на Фиц. Знам обаче, че ако решението се окаже единствено негово, той ще придаде много тежест на мнението ти и може би дори ще застраши благополучието на Пророците. — Старият ми учител ме погледна преценяващо, сякаш бях някаква окуцяла кранта, която няма да издържи още една битка. Усмивката му беше почти отчаяна. — Въпреки това се надявам, че ще чуе и моите грижи. — Погледите ни се срещнаха. — Когато дойде моментът, ние ще решаваме. Дотогава изборът си остава открит. Това устройва ли те?

— Почти — отвърна Шутът и добави хладно: — Дай ми думата си на Пророк, че когато настъпи моментът, Фиц ще може да постъпи така, както сам реши.

— Думата ми на Пророк!? — възмутено възкликна Сенч.

— Именно — спокойно рече Шутът. — Освен ако думите ти не са просто празни приказки, колкото да караш Фиц да прави каквото му кажеш.

Облегна се назад и отпусна ръце върху облегалките на стола. За момент познах слабия мъж в черно с прибраната назад блестяща коса. Това беше някогашното момче, превърнало се в мъж. После той обърна глава към Сенч и приликата изчезна. Лицето му бе застинало и непоколебимо. Никога не бях виждал някой така самоуверено да предизвиква Сенч.