Робин Хоб - Съдбата на Шута

— Е, скъпи друже, какво ви води насам? — попита малко безцеремонно. — Разбира се, радвам се да ви видя, но все още имаме много за учене, а времето ни притиска.

— Разбирам — отвърна Шутът. — Но и за мен няма много време да споделя каквото знам. Затова дойдох да поговорим насаме след урока.

— Чудесно е, че сте тук — не особено елегантно се намеси принцът. — Мисля, че трябваше да ви включим от самото начало. Вие бяхте онзи, който ни помогна да съчетаем силата си и да я прекараме през вас, за да излекуваме Том. Имате толкова право да сте член на котерията, колкото и всеки друг в тази стая.

Шутът като че ли се трогна. Сведе поглед към ръцете си в черни ръкавици и разсеяно разтърка пръсти.

— Не притежавам истинско Умение. Само използвах онова, което остана от докосването до Искрен. И онова, което знам за… Том.

Щом чу името на баща си, принцът наостри уши като хрътка, уловила миризмата на лисица. Наведе се към Шута, сякаш можеше да попие онова, което той знаеше за крал Искрен.

— Въпреки това с нетърпение очаквам да пътуваме заедно — увери той лорд Златен. — Мисля, че ще бъдете ценен член на котерията, независимо какво е Умението ви. Искате ли да вземете участие в урока и да ни позволите да видим докъде се простират способностите ви?

Виждах, че Сенч се разкъсва от противоречиви чувства. Шутът предлагаше допълнителна сила за котерията, сила, за каквато така копнееше старият убиец. В същото време се боеше от несъгласието му с основната ни мисия да вземем главата на дракона. Запитах се дали няма и момент на ревност, докато гледах как очите на Сенч се стрелкат от мен към Шута. Двамата открай време бяхме близки и Сенч знаеше, че Шутът има влияние върху мен като приятел. И в същото време сега старият ми наставник желаеше да ме управлява повече от всеки друг път.

Жаждата за Умение победи и Сенч подкрепи Предан.

— Моля, лорд Златен, седнете с нас. Ако не друго, усилията ни може да ви се сторят забавни.

— Е, добре — почти с удоволствие прие Шутът, седна и зачака.

Запитах се дали някой от другите усеща по-тъмните вълнения под ведрата външност, която представяше Шутът. Със Сенч се настанихме от двете му страни, докато Предан убеждаваше Шишко да заеме мястото си. Когато и той се настани, четиримата едновременно поехме дълбоко дъх и влязохме в онова състояние на откритост, от което можехме да използваме Умението. Докато го правехме, получих прозрение, едновременно тревожно и утвърждаващо. Шутът беше натрапник тук. За краткото време, през което се мъчехме да станем котерия, бяхме създали общност. Не го осъзнавах до появата му. Когато включих съзнанието си към Предан и Шишко, усетих как Сенч пърха като обезумяла пеперуда на границата на единството ни. Шишко му протегна ръка, за да му помогне да установи по-силен контакт с останалите. Сенч бе един от нас, но не и Шутът.

Беше по-скоро отсъствие, отколкото присъствие. Още преди години бях забелязал, че е невидим за Осезанието ми. А сега, когато нарочно се обръщах към него с Умението, беше сякаш се опитвам да вдигна отражението на слънцето от тихата повърхност на езерце.

— Лорд Златен, избягвате ли ни? — съвсем тихо попита Сенч.

— Тук съм — отвърна той. Думите му преминаха в стаята като вълнички и сякаш ги усетих толкова добре, колкото и ги чух.

— Дайте ми ръката си — предложи Сенч. Постави ръка с длан нагоре на масата и я протегна към приятеля ми. Приличаше колкото на покана, толкова и на предизвикателство.

Усетих едва доловим страх. Трептеше между мен и Шута — значи връзката чрез Умението все още съществуваше. Накрая той вдигна облечената си в ръкавица ръка и я постави в дланта на Сенч.

И тогава го почувствах, но ми е трудно да опиша по какъв точно начин. Ако обединеното ни Умение бе спокойно езеро, то Шутът бе като носещо се по повърхността му листо.

— Обърнете се към него — предложи Сенч и го направихме. Безпокойството на Шута се засили, но едва ли някой друг го усещаше. Останалите сякаш всеки момент щяха да го докоснат, но той се разделяше пред тях и отново ставаше едно цяло зад гърба им, сякаш пръстите им минаваха през вода. Вълнуваше се, но си оставаше недостъпен за тях. Страхът му се усили. Внимателно го доближих по връзката ни, мъчех се да открия какво го плаши.

Обладаването. Не искаше да бъде докосван по начин, който да позволи на някого да го обладае. Със закъснение си спомних какво му бяха сторили навремето Славен и неговата котерия. Бяха го открили чрез връзката помежду ни, бяха взели част от съзнанието му и я използваха срещу мен, за да ме шпионират и да разберат къде се намира Моли. Онова предателство все още го караше да изпитва срам и болка. Продължаваше да носи бремето на вина за нещо, случило се преди толкова много време. Стана ми още по-болно, защото щеше да разбере, че и аз съм го предал.