Робин Хоб - Съдбата на Шута

— Фиц — тихо рече някой и аз стреснато се обърнах.

Шутът стоеше на входа, който обикновено бе скрит от рафтовете с бутилки. Никой не можеше да се движи по-тихо от него. Освен това беше невидим за моето Осезание. Макар да имах усет за другите живи същества, той имаше способността да ме изненадва. Знаеше го и мисля, че това му доставяше удоволствие. Усмихна ми се извинително и пристъпи в стаята. Русата му коса бе привързана отзад и лицето му бе чисто от грима на лорд Златен. Тенът му изглеждаше по-бронзов от всеки друг път. Беше облечен в широките дрехи на Златен, но костюмът му изглеждаше не на място, когато не бе съчетан с изтънчените маниери на лорда.

Никога не бе идвал тук без покана.

— Какво правиш тук? — изтърсих и веднага добавих по-любезно: — Но все пак се радвам да те видя.

— А. Чудех се дали ще се радваш. Когато те видях да се спотайваш под прозореца ми, си помислих, че искаш да се срещнем. На следващия ден пратих на Сенч тайно съобщение за теб, но не получих отговор. Така че реших да улесня нещата.

— Аха. Е, влизай. — Внезапната му поява, наред с вестта, че Сенч не ми е предал съобщението му, ме потресе. — Времето не е от най-подходящите. Скоро трябва да се срещна с Пъргав в Градината на кралицата. Но все пак имам няколко минути. Ъъъ, да сложа ли чай?

— Да, ако обичаш. Стига да имаш време. Не искам да се натрапвам. Знам, че всички имаме много неща за вършене през оставащите няколко дни. — Внезапно млъкна и впери поглед в мен. Усмивката изчезна от лицето му. — Виж само колко неловки сме станали. Толкова любезни и внимателни да не се обидим един друг.

Пое дълбоко дъх и заговори с необичайна за него прямота:

— След като пратих съобщението и не получих отговор, започнах да се тревожа. Зная, че напоследък имаме разногласия. Мислех, че сме ги изгладили, но ме загризаха съмнения. И тази сутрин реших да се изправя срещу тях. И ето ме тук. Искаше ли да ме видиш, Фиц? Защо не отговори на съобщението ми?

— Не съм получавал нищо. Може би Сенч го е разбрал погрешно или е забравил. Напоследък има много грижи.

— А онази вечер, когато дойде под прозореца ми?

Отиде до камината, наля вода в чайника и го сложи да заври. Коленичи да разрови огъня и да добави дърва. Бях благодарен, че не се налага да го гледам в очите.

— Просто се мотаех из града и си блъсках главата върху собствените си проблеми. Нямах намерение да се срещам с теб. Краката ми ме отведоха сами.

Звучеше нелепо и тъпо, но той кимна мълчаливо. Осъзнаването на неловкостта, която чувствахме и двамата, бе като стена помежду ни. Бях направил всичко по силите си да сложа край на скарването ни, но споменът за него бе все още силен. Щеше ли да си помисли, че избягвам погледа му, за да скрия от него някакъв затаен гняв? Или щеше да познае, че се опитвам да скрия вината си?

— Собствени проблеми? — тихо повтори той, докато ставаше и си изтупваше ръцете. Бях благодарен, че мога да се хвана за тази тема. Споделянето на тревогите ми относно Хеп ми се струваше най-безопасното нещо за обсъждане.

Така че му разказах за тревогите си за сина ми и докато говорех, стената помежду ни постепенно се стопи. Сложих билки в заврялата вода и препекох малко хляб, останал от вечерята ми. Шутът слушаше внимателно, докато събираше картите и бележките ми в края на масата. Докато свърша разказа си, вече наливаше димящ чай в чашите. Ритуалът около сервирането на храната ми напомни колко непринудени бяха нещата помежду ни. И в същото време това ме караше да чувствам още по-голяма пустота при мисълта как го заблуждавам. Исках да го държа по-далеч от Аслевял, защото той вярваше, че ще умре там; Сенч бе на моя страна, защото не искаше Шутът да се намесва в мисията на принца. Резултатът обаче си оставаше същият — когато дойдеше денят на отплаването, Шутът внезапно щеше да открие, че няма да замине с нас. И то заради мен.

Потопих се в мислите си и помежду ни отново се възцари мълчание. Той вдигна чашата си, отпи и рече:

— Не си виновен, Фиц. Той е взел решението си и никакви думи и действия от твоя страна няма да го накарат да го промени.

За миг ми се стори, че отговаря на мислите ми, и настръхнах — познаваше ме прекалено добре. После добави:

— Понякога на бащата не му остава друго, освен да стои и да гледа катастрофата, след което да събере отломките.

Поех си дъх.

— Мъката ми е, че няма да съм тук, за да гледам, нито да събера отломките, Шуте. Ами ако се забърка в истинска беда и няма да има кой да се застъпи за него?