Робин Хоб - Съдбата на Шута

Той вдигна чашата си с две ръце и ме погледна над нея.

— Нима тук няма да остане никой, който да го наглежда?

Потиснах импулсивното си желание да попитам: „Какво ще кажеш да си ти?“, и поклатих глава.

— Никой, когото познавам достатъчно добре. Разбира се, Кетрикен ще остане, но едва ли подобава да моля кралицата да се грижи за сина на прост гвардеец. Дори отношенията ни с Джина да бяха останали добри, вече нямам вяра на преценките й. — Обезсърчено добавих: — Понякога е малко страшно да осъзнаеш на колко малко хора можеш да се довериш истински. Колко малко хора познаваш добре. Имам предвид, като Том Беджърлок.

Замълчах, обмислях думите си. Том Беджърлок беше фасада, маска, която носех всеки ден, но въпреки това никак не ми бе удобно с нея. Чувствах се неловко, че заблуждавам добри хора като Вим и Лоръл. Създаваше пречка за всякакво истинско приятелство.

— Как го правиш? — попитах го изненадващо за самия мен. — Ти непрекъснато се променяш, в зависимост от годината и мястото. Не ти ли е мъчно, че никой не те познава такъв, какъвто си се родил?

Той бавно поклати глава.

— Аз не съм такъв, какъвто съм се родил. Нито пък ти. Изобщо не познавам такива хора. Всъщност, Фиц, ние познаваме само една или друга страна на човека. Може би имаме чувството, че се познаваме добре, когато знаем няколко страни на една и съща личност. Баща, син, брат, приятел, любовник, съпруг… човек може да е всички тези неща, но никой не го познава във всичките му роли. Гледам те като баща на Хеп и в същото време не те познавам, както познавах своя баща, нито както го е познавал брат му. Така че когато се показвам в различна светлина, това не е преструвка. А всъщност показвам на света своя друга страна, която той не е виждал. Наистина, в сърцето ми си остава едно място, в което съм завинаги Шутът и твой другар от детинство. Но в същото време там има и истински лорд Златен, любител на изтънчените напитки и ястия, на елегантното облекло и остроумните забележки. Така че когато се показвам като него, аз не заблуждавам никого, а просто споделям тази своя различна част.

— А Янтар? — попитах тихо. И се учудих, че съм се осмелил да задам въпроса.

Той ме погледна спокойно.

— Тя е друга моя страна. Нищо повече. И нищо по-малко.

Искаше ми се да не бях повдигал темата. Насочих разговора в предишната му посока.

— Е, това не ми решава проблемите. Относно това да намеря кой да наглежда Хеп.

Той кимна и отново настъпи неловко мълчание. Не можех да понасям, че сме станали толкова стеснителни един към друг, но не знаех как да променя нещата. Шутът все още бе мой стар приятел от детството. И в същото време не беше. Разбирането, че има други „страни“, промени всичките ми представи за него. Чувствах се като в капан, исках приятелството ни отново да стане както някога, но в същото време копнеех да избягам. Той го усети и ме разбра.

— Е, съжалявам, че дойдох в лош момент. А и нали скоро трябва да се срещнеш с Пъргав. Може би ще ни се удаде възможност да поговорим отново, преди да отплаваме.

— Може да ме почака — чух се да казвам най-неочаквано. — Нищо няма да му стане.

— Благодаря — каза той.

И отново разговорът ни се запъна. Шутът спаси положението, като взе една от картите.

— Това ли е Аслевял?

— Не. Скайрен. Първата ни спирка ще е в Цайлиг.

— А това какво е? — Шутът посочи една заврънкулка покрай бреговата линия.

— Островни орнаменти. Така мисля. Но може да означава водовъртеж, непостоянно течение или плитчини с водорасли. Не знам. Явно виждат нещата различно от нас.

— Несъмнено. Имаш ли карта на Аслевял?

— Онази малката, с кафявото петно в края.

Той я разви до първата и ги сравни.

— Разбирам какво имаш предвид — промърмори, като проследи с пръст невъзможно надипленото крайбрежие. — Какво е това според теб?

— Топящ се ледник. Или поне така смята Сенч.

— Чудя се защо не ти е предал съобщението ми.

— Може би наистина е забравил — отвърнах невинно. — Днес ще се видя с него и ще го питам.

— Всъщност аз също бих искал да говоря с него. Може би ще мога да присъствам на днешния ви урок.

Чувствах се ужасно неудобно, но не можех да намеря начин да се измъкна.

— Насрочен е чак за следобед, след урока с Пъргав и упражненията с оръжие.

Той кимна спокойно.

— Идеално. Тъкмо имам да събера някои неща в покоите си долу. Почти напуснах онези стаи — добави той, сякаш ме подканваше да го попитам защо. — Там няма да остане почти нищо, което да попречи на някого.