Робин Хоб - Мисията на шута

— Не е по-зле от увлечението ти към досадни бодливи свинчета — изтъкнах му.

Само дето бодлите им може да се издърпат. Това, което те боде теб, само влиза по-надълбоко и забира. Дълбоките му очи се обърнаха към моите, докато споделяше насочените си мисли.

Защо не идеш да уловиш заек?

Ти отпрати момчето с лъка му.

— Можеш и сам да уловиш заек, знаеш го. Някога го правеше.

Някога ти идваше с мен на лов. Защо не отидем пак? Спри с това безплодно търсене. Кога ще разбереш, че няма никой, който да може да те чуе?

Просто трябва да… опитам.

Защо? Моето приятелство не ти ли стига?

Стига ми. Приятелството ти винаги ми е стигало. Разтворих духа си по-широко за връзката на Осезание, която споделяхме, и се опитах да му дам да почувства как ме притегля Умението. Магията го иска това, не аз.

Махни я. Не искам да виждам това. А когато затворих за него тази част от себе си, жално запита: Никога ли няма да ни остави на мира?

Нямах отговор на това. След малко вълкът полегна, отпусна голямата си глава на лапите си и затвори очи. Знаех, че ще остане до мен, защото се страхува за мен. Два пъти по-предната зима бях прекалил с Умението, изгорил бях толкова физическа енергия в духовното пресягане, че не можех дори да се дотътря сам до къщата. И двата пъти се беше наложило Нощни очи да се върне и да доведе Хеп. Този път бяхме сами.

Знаех, че е глупаво и безполезно. И знаех също, че не мога да се спра. Като умиращ от глад, който яде трева, за да утоли ужасната празнота в корема си, се пресегнах с Умението, докосвах животите, преминаващи в обхвата ми. Успявах да погаля мислите им и временно да утоля неимоверния копнеж, който ме изпълваше с пустота. Успях да науча малко за едно семейство, излязло на риболов във ветровития ден. Успях да разбера тревогите на един капитан, чийто товар се бе оказал малко по-тежък, отколкото корабът му можеше да пренесе, добре. Помощник-капитанът на същия кораб бе малко притеснен за мъжа, за когото искаше да се венчае дъщеря му — беше мързеливец, въпреки приятната си външност и нрав. Малкият корабен юнга проклинаше късмета си — щяха да стигнат в Бъкип прекалено късно за Пролетния панаир. Нищо нямаше да е останало, освен повехнали гирлянди, гниещи в канавките. Все заради неговия тъп късмет.

Тези познания носеха известна, макар и слаба утеха. Възвръщаха ми усещането, че светът е по-голям от четирите стени на къщата ми, по-голям дори от градината ми. Ала не беше същото като истинското Умение. Не можеше да се сравни с онзи момент на постигане, когато умовете се сливат и човек усеща целостта на света като едно огромно същество, в което собственото ти тяло не е нищо повече от прашинка.

Здравите вълчи зъби на китката ми ме разбудиха и ме изтръгнаха от пресягането. Хайде. Стига. Ако рухнеш, ще прекараш тук наистина студена и мокра нощ. Не съм момчето, за да те вдигна. Стига, престани.

Надигнах се. Виждах черно в границите на полезрението си. После това отмина, но не и духовната чернилка. Последвах вълка през сгъстяващия се мрак, под капещите дървета, обратно при огъня, който беше изтлял в огнището, а свещите догаряха на масата. Направих си чай от елфова кора, черен и горчив, макар да знаех, че той само ще направи духа ми още по-злочест, но знаех също така, че ще облекчи главоболието ми. Отслабих изнервящата енергия от елфовата кора, като поработих над един ръкопис, описващ играта на камъчета и как се играе тя. Вече няколко пъти се бях опитвал да довърша този трактат и всеки път се бях отказвал като от безнадеждно начинание. Човек може да се научи да я играе само като я играе, казвах си. Този път добавих няколко илюстрации към текста, за да покажа как може да се развие една типична игра. Когато спрях, малко преди да пукне зората, ми изглеждаше просто най-глупавия последен опит. Легнах си по-скоро рано, отколкото късно.

Събудих се, когато половината утро бе отминало. Пилците щъкаха из двора и си клюкарстваха. Петелът изкукурига. Простенах. Трябваше да ставам. Трябваше да събера яйцата от полозите и да пръсна зърно да укротя птиците. Разсадите в градината тъкмо покълваха. Трябваше вече да се оплеви и трябваше да засадя отново лехата феск, понеже плужеците го бяха изяли. Трябваше да набера още алена перуника, докато все още цъфтеше: последният ми опит с мастило от нея се бе провалил, но исках да опитам пак. Имаше и дърва за цепене. Каша да се свари, огнището да се помете. А и трябваше да се кача на ясена над курника и да отрежа онзи отцепен клон, преди някоя буря да го събори върху кокошките.