Филип Пулман - Кехлибареният далекоглед

В огъня изпука главня. В мрака изписка нощна птица.

Внезапно, без всякаква причина, ангелите обърнаха глави в една и съща посока. Уил проследи погледа им, но не видя нищо. Беше виждал котката си да го прави — да вдига глава, стресната в съня си, и да наостря уши, сякаш някой или нещо невидимо прекосява стаята. Спомни си, че тогава го полазваха тръпки. Същото стана сега.

— Угаси огъня! — прошепна Балтамос.

Уил загреба шепа пръст със здравата си ръка и я изсипа върху пламъците. Почти в същия миг студът го прониза до кости. Разтреперан, той се загърна в плаща и вдигна поглед.

Този път имаше какво да види — над облиците сияеше нещо, което не беше луната.

— Колесницата? — промълви Барух. — Как е възможно?

— Какво има? — прошепна Уил.

Барух се наведе към него и отвърна шепнешком:

— Те знаят, че сме тук. Открили са ни. Вземи ножа си, Уил, и…

Още недоизрекъл, от небето стремително се спусна нещо, което се стовари върху Балтамос. Само след част от секундата Барух вече се беше нахвърлил върху нападателя, а другият ангел се гърчеше в отчаян опит да освободи крилата си. Трите полуневидими създания се блъскаха и се мятаха безмълвно като оси, уловени в паяжина. До слуха на Уил стигаше само пукот на строшени вейки и шумолене на листа.

Не можеше да използва ножа — прекалено стремителни бяха движенията им. Той бързо измъкна електрическото фенерче от раницата и го насочи към тях.

Никой не очакваше подобно нещо. Нападателят изпляска с крила, Балтамос закри очите си с ръка и само Барух запази достатъчно самообладание и не трепна. Сега Уил успя да разгледа и тайнствения враг. Още един ангел, много по-едър и силен от другите двама. Барух беше запушил устата му с ръка.

— Уил! — извика Балтамос. — Ножът… отвори прозорец!

В същия миг нападателят се изтръгна от ръцете на Барух и изрева:

— Наместнико! Открих ги!

От вика му ушите на Уил писнаха. Никога не беше чувал подобен глас. Ангелът щеше да излети, но Уил захвърли фенерчето и скочи към него. Беше убил скален призрак, но да използва ножа срещу същество, което толкова приличаше на него самия, беше далеч по-трудно. Въпреки това сграбчи големите пляскащи крила и замахна с ножа към перата — веднъж, втори път… Въздухът се изпълни с вихър от бели снежинки. Уил нито за миг не забравяше думите на Балтамос: „Ти имаш истинска плът, каквато ние нямаме.“ Хората бяха по-силни от ангелите и ставащото сега го доказваше — той държеше ангела и не му позволяваше да се изтръгне и да излети.

Нападателят продължаваше да крещи с глас, от който главата на Уил се цепеше:

— Наместнико! Насам, насам!

Уил хвърли бегъл поглед нагоре и успя да зърне как облаците се кълбят и се вихрят, а онзи блясък, който не приличаше на нищо видяно досега, ставаше все по-силен, сякаш самите облаци се зареждат с енергия и излъчваха светлина като плазма.

— Уил! — извика Балтамос. — Отдръпни се и отвори прозореца, преди да е дошъл…

Ангелът обаче се мяташе и се бореше, докато успя най-сетне да освободи едното си крило и да се надигне, и Уил трябваше или да увисне на него, или да го пусне. Барух се втурна да му помогне и започна да извива главата на чуждия ангел назад.

— Не! — изкрещя Балтамос. — Не, не!

На свой ред се хвърли към Уил и започна да разтърсва ръцете и раменете му. В това време нападателят се мъчеше да извика, но Барух продължаваше да притиска устата му. Някъде отгоре долетя дълбок тътен, който им напомни за мощно динамо, твърде нисък, за да го чуят, но толкова разтърсващ, че прониза Уил до костите и накара всеки атом в тялото му да завибрира.

— Той идва! — изрече почти през сълзи Балтамос и Уил усети как част от страха му се предава и на него. — Моля те, Уил, моля те…

Момчето вдигна поглед.

Облаците се разделиха и през зейналата пролука надолу се устреми тъмен силует, отначало малък, после все по-едър и страховит. Насочи се право към тях и Уил усети струящата от него злоба. Беше сигурен, че вижда очите му и в тях се чете омраза.

— Уил, трябва! — настойчиво изрече Барух.

Момчето се изправи и понечи да каже: „Дръжте го здраво!“, но в същия миг ангелът се свлече на земята и за секунди се изпари, стопи се като мъгла. Уил се озърна. Зави му се свят и се почувства като глупак.

— Убих ли го? — попита разтреперан.

— Трябваше — каза Барух. — А сега…

— Гадно ми е! — отчаяно извика Уил. — Мразя, мразя да убивам! Кога ще свърши това най-сетне?

— Трябва да тръгваме — промълви едва чуто Балтамос. — Бързо, Уил… Бързо… моля те…