Йордан Милев: Златните приказки на Ориента

Втора голяма мъка потиска сърцето му. С насълзени очи той разказва всичко на Шахрияр и двамата братя, загубили вяра в света, решават да се откажат от него, да се откажат от власт и богатство, от наслади и радости, когато самите те — царе на света — са толкова нещастни в своя ограбен живот. Какво им остава — да се удавят в морето. И те тръгват към неговия бряг, но чудо — там ги среща един дух, който се хвали и ги омайва със своята прекрасна млада жена, скрита в стъклено ковчеже. Идва нощта, духът заспива и прелестната красавица дарява с любовта си двамата братя и взема техните пръстени. Когато се разсъмва, те с огорчение виждат, че тя ги е прибавила към огърлицата си от петстотин и седемдесетте пръстени, взети от предишните й любовници. Няма спасение! Възмутен до дън душа, Шахрияр решава да се върне в своя град и там да отмъсти на всички жени.

Легендата продължава. Тече водата на времето и не свършват приказките… Всяка нощ той извиква в двореца си по едно младо момиче… и след това го убива. Градът потъва в скръб. Като река се лее кръвта на неговите дъщери. Идва ред на дъщерята на везира. Това е прелестната Шехеразада. Тя е не само приказна красавица, но и много смела. И в гърдите й пламва дръзко решение — да спаси хората от несправедливото възмездие. Шехеразада влиза доброволно, със стъпки на сърна, в позлатения дворец, явява се пред коравосърдечния и жесток деспот и го моли да остави сестра й в двореца. Нощта минава и… през една от вратите на царската стая влиза сестра й Диназада и казва: „Разкажи ни, сестрице, нещо, за да убием дългите часове!“

Приказките на Шехеразада така увличат Шахрияр, че вместо да я убие, той й заповядва — да остане и следващата нощ. Но всеки път тя прекъсва разказа си на най-интересното място и той продължава живота й с още една нощ.

Така минават хиляда нощи. Настъпва хиляда и първата. Шехеразада довежда пред Шахрияр тримата си сина, добити от него. И казва: „Царю на времето, това са твоите синове и аз те моля да не ме убиваш заради тях. Те ще останат без майка и без жена, която да ги възпитава.“

Жестокият владетел отстъпва пред тези сърдечни думи. И не само й дарява живота. Той плаче и казва: „Кълна се в аллаха, че в сърцето си съм те помилвал, защото разбрах, че си целомъдрена, чиста и благородна!“

И така, казах си тогава в Багдад, пък и сега повтарям — Шехеразада остава жива за Шахрияр, за нас и за вековете. Навярно щяхме да бъдем много бедни, ако ги нямаше нейните приказки, пълни от страница до страница с приказни съкровища и неповторими герои. Беден би бил и светът, ако на неговата книжна лавица липсваха десетината тома на „Хиляда и една нощ“ с такова песенно име „Алфу Лейла ау Лейла“.

Окончателния си вид фолклорният епос „Хиляда и една нощ“ придобива някъде през шестнадесети век. Това е времето на мамелюците в Сирия и на Селим I в Египет. Така завършва дългото пътешествие на приказките през вековете и народите, което се потвърждава и от различния характер на приказките. Разгледани по съдържание, те могат да се съберат в четири групи: приказки с индийски произход, приказки за Багдад от времето на Харун ар-Рашид, морски приказки за смелия мореплавател Синдбад и приказки, сътворени в Кайро, където Шехеразада — прелестна и сладкодумна — намира своя последен дом. В него — или в това място на действие — битовите истории, обагрени от духа на исляма, наред с вълшебните си чудеса, поднесени в стила на народния арабски разказвач, съдържат и елементи на завършени литературни произведения, понякога чиста сатира, а друг път наподобяващи началните литературни форми на така наречения „разбойнически роман“, между които се откроява „Али баба и четиридесетте разбойници“. Това говори, че приказките от тази четвърта група са били завършени някъде към шестнадесети век, когато феодалните отношения имат определени черти, разслоението на обществените слоеве е още по-ясно, и може би единственият път да се спечели богатство е чрез грабеж. Докато към първата група — тези, чиято основа е от индийски произход — спадат онези приказки, в които дървета и камъни говорят с човешки гласове — следи от древноиндийските вярвания за възможността хората да се превръщат в образи от природата. В тези причудливи битоописания главни действуващи лица са духовете, а преселението на душата е нещо обикновено и видимо. Фантастичното, митологичното и древните предания отстъпват на заден план в приказките от втората група, родени в Багдад, и разцъфнали в най-пищни цветове по време на Халифата и най-вече по времето на халифа Харун ар-Рашид. Романтичните истории водят действието и определят постъпките на хората — обикновени и придворни, като почти всяка приказка от това време завършва с мъдра нравоучителна сентенция. Същата романтика и нравоучителни мъдрости се срещат и в приказките от третата група — за Синдбад Мореплавателя, но в тях жаждата за пътешествията и откриване на нови светове доминира над всичко. Арабският свят, заобиколен почти отвсякъде от морета и океани, изгаря от желание да надзърне към „другата страна на земята“, където има тибетски лами и бели китове, непознати морски чудовища, над които човешкият дух излиза почти винаги победител. Това е, защото Синдбад е олицетворение на проникването на арабската култура от онова време в други краища на света.