Джак Ванс: Лунният молец

Той още един път прочете дипломатическата поща, вдигна глава и внимателно загледа кацащата ракета. На борда й се намира престъпникът Хаксо Ангмарк и след пет минути ще стъпи на повърхността на Сирена. Необходимите административни и митнически формалности да го задържат максимум двадесет минути. Космодрумът се намираше на два километра от града и с Фан го съединяваше извиващ се между хълмовете път.

— Кога пристигна това съобщение? — запита Тисел роба.

Но робът се опули, като не разбра нищо. Тогава Тисел се принуди да повтори въпроса си под акомпанимента на химеркиновското тракане:

— Съобщението, това, колко ти дни го съхранява?

— На крайбрежната чаках много дълги дни — пропя и робът в отговор, — на сала се връщах само в мрака. Търпеливостта ми е наградена. С очите си виждам сър Тисел.

Разяреният Тисел се обърна и тръгна по крайбрежната улица. Ах тези бездарни сиренци! Наистина ли са толкова безпомощни, или се правят на такива? Защо не изпратиха това писмо на джонката му? Само двадесет и пет минути остават… не! Вече само двадесет и две…

На надлеза Тисел се спря, погледна наляво, погледна надясно и зачака да стане чудо, да се появи въздушна карета и мигновено да го закара в космодрума, където с помощта на Ролуър ще успее да арестува престъпника. Или, което ще бъде най-добре, второ дипломатическо писмо ще анулира първото. Е, поне нещичко…

Но на проклетата Сирена няма въздушен транспорт и едва ли второ послание ще пристигне…

На другата страна на надлеза се намираха цял ред сгради от камък и желязо, които защитаваха обитателите си от атаките на Хората на Нощта. В една от тях Тисел знаеше, че живее коняр, и като разглеждаше интересната фасада, забеляза мъж във великолепна маска от сребро, обсипана с бисери, да излиза яхнал гущероподобно сиренско същество. Тисел се хвърли напред. Времето течеше, но ако малко му провървеше, можеше и да прихване Хаксо Ангмарк. Той се прехвърли на другата страна на надлеза.

Конярят стоеше пред редица боксове и внимателно разглеждаше инвентара си. Петте великолепни ездови животни с масивни крака, плътно туловище и тежка триъгълна глава достигаха до раменете му. Изкуствено удължените предни бивни бяха украсени със златни пръстени, а плочкообразната кожа навсякъде бе изрисувана с цветни петна: пурпурночервени и зелени, оранжеви и черни, кафяви и розови, жълти и сребърни.

Задъханият Тисел се спря пред коняря, протегна се да хване кива, но се поколеба. Дали тази среща беше наистина случайна? Може би трябва да използува зашинкото? Не! Молбата му не изисква официално приветствие. Най-добре ще е да се възползува от кива.

Той се протегна към инструмента, дори докосна струната, и веднага съобрази, че ще направи грешка, и побърза да засвири на ганга. А под маската си се усмихна извиняващо се. С този човек нищо не го свързваше. Оставаше му да се надява, че конярят е сангвиник по природа. И изобщо привързаността не му позволи да избере нужния за случая инструмент. Като взе втория акорд, Тисел засвири, като се опита да надскочи малкия си опит, и запя молбата си:

— Сър, бързо, бързо, кон ми трябва. Дай ми животно от твоето стадо!

Конярят притежаваше такава сложна маска, че Тисел не успя да я познае. Конструкцията й бе от кафяв, покрит с лак плат, съчетан с плетена сива кожа, а високо на челото се намираха две големи, със зелен оттенък в пурпурночервения цвят кълбета, разделени на голям брой клетки, също като очите на насекомите.

Туземецът спря за дълго погледа си на нахалника, подбра демонстративно стимика и възпроизведе с него поредица трели и канони, чието съдържание Тисел не успя да разбере.

— Сър — пропя конярят, — боя се, че моите животни не подхождат на такъв знатен господин.

Тисел побърза живо да отговори на струните на ганга:

— Напротив, те така ми подхождат. Аз много бързам и с радост ще приема жребец от стадото ти.

Кресчендото на туземеца продължи да възразява:

— О, сър, не! Конете ми са болни! Конете ми са мръсни! Приятно е за човек като мен да чуе похвални думи, но такава чест не съм заслужил. — На това място той смени инструмента и продължи със студените тонове на кродача си. — И аз не мога да позная в тебе веселия сътрапезник, който така фамилиарно ми говори с ганга си.

Смисълът на песента беше ясен — животно няма да има! Тисел се обърна и затича към космодрума, а след него се разнесе тракането на химеркин, но дипломатът не спря да изслуша предназначената за роба на коняря или за самия него музика.