Асен Милчев: С мисли за бъдещето

Краят на 60-те и началото на 70-те години довеждат до истински „бум“ на научната фантастика в страната. И в количествено, и в качествено отношение. Издателствата все по-често се обръщат към този много пъти недооценяван жанр. Читателите жадно гълтат значителното количество заглавия, многобройните тиражи. Разгарят се и спорове. Как трябва да се пише научна фантастика?

Дали като Жул Верн — строго „научно“, подплатено с увлекателна приключенска нишка? Представители на този тип повествование са Карл-Хайнц Тушел, Александер Кръогер, Клаус Фрюауф, Райнер ФурМан. Особен успех жъне романът на Тушел „Загадката на Сигма“ (1974 г.), където под криминален сюжет се третират въпроси за опазването на околната среда. Естествено „жулверновските“ похвати се дообогатяват, фантастичната литература се доближава до реалния живот, търсят се философски прозрения.

Или може би трябва да се вземе пример от саркастичния Джонатан Суифт и поучителните приключения на неговия Гъливер? Да, появяват се успешни опити да бъде развита по новому формата на утопията и антиутопията. Предлаганият в настоящата книга роман „Безсилието на всемогъщите“ е в същност от този вид, но за него ще говорим малко по-късно.

Подемът на фантастиката в ГДР през 70-те години се изразява в разнообразяване по всички посоки — избор на темите и сюжетите, нови форми, обогатяване на стилистичните похвати. Като експериментален полигон се използува територията на разказа. За първи път през 1977 година броят на издадените сборници с научнофантастични разкази надхвърля броя на романите. Антологиите „Човекът от антисвета“ и „Среща в потока светлина“ (1976 г.) свидетелствуват, че младата източногерманска научна фантастика е намерила своето място и своя облик. Разцветът на разказа продължава и през следващите години. Появяват се произведения с философско-психологична проблематика, предрешени в заплетени сюжети (сборникът „Невидимият кръг“ на Бернд Улбрих), „криминална“ фантастика, съчетана със социална критика (сборникът на Герд Прокоп „Кой открадна пищяла?“).

Повишава се относителният дял на хумористичната и сатиричната фантастика, на гротеската. Този процес особено ярко личи в творчеството на съпрузите Йохана и Гюнтер Браун, които разработват обществено значима проблематика, така че утвърждават фантастичните традиции на немскоезичната литература. В романа им „Грешката на Великия Чародеец“ (1972 г.), в който се усеща влиянието на Е. Т. А. Хофман, научните закономерности на явленията съжителствуват с метафоричното и приказното. Но в него позицията на авторите е активна и хуманна — социалната несправедливост може да бъде победена чрез съзнателна програма за борба.

По-нататъшните произведения на Браунови — „Зловещите явления на Омега XI“ (1974 г.), сборникът „Липсващият фактор“ (1975 г.) и романът „Конвива Лудибундус“ (1978 г.) — са оригинална сплав на сатиричната фантастика със сериозното научнофантастично предупреждение срещу капаните на „сития рай“. В чисто консумативната среда отношенията се израждат. Трябва да се воюва срещу схематичността на технократските възгледи за света и обществото.

В литературните среди на ГДР успешно бяха преодолени подводните камъни на „откъснатата“ фантастика, която се пише от специализирани писатели за специализирани читатели. Фантастичната литература там успя да удържи позициите си именно на литература, която се подчинява на същите идейни и художествени закони, както и другите жанрове, но има специфични художествени похвати, свой ъгъл на полезрение. Това се потвърждава от изявите в тази област на известните прозаици Криста Волф, Ана Зегерс, Гюнтер де Бройн и Ирмтраут Моргнер. В сборника си „Странни срещи“ (1973 г.) например Ана Зегерс изказва своето верую, че „мечтите могат да бъдат неотлъчна част от действителността“, че те „обогатяват литературата, включително и социалистическата“. В сблъсъка между реалност и фантастика изпъкват релефно всички „вечни“ въпроси на човешкото битие…

Невъзможно е в един кратък предговор да се обхване цялото многообразие от аспекти, тенденции и автори на фантастична литература в една страна като ГДР. Затова нека накрая да видим какво място заема предлаганият на вниманието на читателите роман на Хайнер Ранк „Безсилието на всемогъщите“ в тази калейдоскопична мозайка? Авторът му е личност с богата биография. Роден е през 1931 година в Новавес (днес Бабелсберг), учил е икономика. Работил като тракторист, асистент при киностудията ДЕФА, режисьор и драматург в театъра, а от 1955 година се установява като писател на свободна практика. С научната фантастика се сближава едва през 70-те години. Преди това, а и понякога по-късно, той пише в съавторство с други писатели под псевдонимите А. Г. Петерман и Хайнер Хайндорф криминални романи — „Премиерата падна“ (1957 г.), „Автомобилни разбойници“ (1959 г.), „Последната свидетелка“ (1976 г.) и др. Фантастичен сюжет има неговият сборник „Хубавата Бела“, публикуван в алманаха „Лихтяр 2“ (1981 г.) и радиопиесата „Среща с един приятел“ (1978 г.).