Хелън Митермайър - Лунна красавица

Кормак стана сериозен.

— Не мога да не се съглася с теб. Ще говоря с моя племенник, но ако добре го познавам, той няма да им позволи да се измъкнат. Сигурно крои някакъв план да ги унищожи.

Елизабет се обърна към него.

— Наистина ли мислиш така, Кормак? — Тя махна с ръка към тълпата долу. — Те са страшни!

— Аз не се страхувам. Ти забравяш, че родителите на Магнъс бяха убити от нортумбрийците и с тях имаше викинги. Той няма да забрави това.

— Да, сигурно си прав. Но какви предпазни мерки са взети? Можем ли да бъдем сигурни, че не идват и други техни кораби?

— Ти мислиш като мъж, прекрасна Елизабет — усмихна се Кормак.

— Чух това от баща ми.

— Ще говоря с Магнъс да подсили постовете.

— Аз няма да се успокоя, докато те не напуснат бреговете ни или не бъдат избити.

Кормак кимна.

— Ела, ще замръзнеш. — Той й помогна да вдигне качулката си и тръгнаха.

След хората, които напуснаха кея, останаха само звуците на морето и крясъците на рибарките. Сиви облаци се скупчиха и се плъзнаха над буйните вълни.

Йона обинтова едно рамо, което беше започнало отново да кърви, и се изправи. Тя се протегна, чувстваше тялото си схванато. Това сигурно беше от неудобното положение, в което бе спала. Кръв нахлу в лицето й. Бе спала със Синклер, той бе я докосвал. Усети срам и особена топлина. Като разтърси глава, опита се да прогони това видение.

Огледа се наоколо, видя Глен и тръгна към него. Преди да го стигне, Магнъс му извика да иде при носилката на Айнър. Когато Глен погледна към нея, тя се поколеба, но му кимна. Беше по-добре да е близо до Айнър. Като видя, че никой друг не се нуждае от помощ, Йона тръгна сама по пътеката.

— Почакай, милейди — извика Магнъс, — ти ще дойдеш с мен.

— Твърдоглав шотландец — промълви жената и се обърна. — Аз вече ти казах, че ще вървя е ранените.

Тя щеше да продължи, но Магнъс изсвири внезапно. Веднага се появи един черен жребец, който препускаше към него.

— Красавец! — възкликна Йона против волята си.

Жребецът изглеждаше по-бърз от едрите бойни коне. Той пръхтеше нетърпеливо пред господаря си и сякаш танцуваше.

— Прилича на арабски — каза тя, като пристъпи към животното.

— Разбираш ли от коне, милейди? — попита Магнъс. Той беше горд със своя Персей. Когато преди години беше посетил Свещената земя, бе довел тук неговия дядо.

— Имам някакви познания. Когато бях по-млада, пътувах до Генуа, Рим и Венеция и два пъти до Византия. Там виждах и конете им.

Като наведе леко глава, тя се отдалечи по скалистата пътека. Зад себе си чу гласа на Магнъс.

— Като че ли ме разбра погрешно, принцесо!

Той се наведе, леко я вдигна и я сложи на седлото пред себе си.

— Ти никога няма да престанеш с това безсрамно държане! — извика Йона. Тя видя, че шотландците и викингите се спряха. Лицето й пламна, когато усети дъха на Магнъс в косите си. — Ти ме унижаваш, а излагаш и себе си!

— Не мисля така. — Това беше всичко, което можа да каже Магнъс, защото с мъка се въздържаше да не я целуне.

Спрели на каменистата пътека, шотландците ги наблюдаваха. Някои се усмихваха, други се мръщеха. Викингите бяха опасни гости.

Ездата нагоре по хълма би трябвало да бъде кратка и приятна. Но тя се превърна в мъчение за Магнъс. Носилките с ранените пречеха на жребеца, принцесата постоянно се въртеше на седлото и даваше съвети. При всяко движение бедрата й го притискаха и той за малко не изгуби търпението си. Когато стигнаха върха на хълма, въздъхна облекчено.

Терил ги чакаше и бързо се отправи към тях.

— Добре стана, че докарахме Дъгълд и другите тук днес — каза старецът. — Говорят, че голяма буря се задава от север.

Магнъс погледна надолу към него, раздразнен от появата му. Искаше му се да бъде насаме с надменната принцеса на Исландия.

— Кой казва, че времето ще се развали? — попита той грубо.

Йона се учуди.

— Как може да държиш такъв тон на един свещеник?

Тя се поклони на Терил:

— Всичко е наред, отче, не се страхувай.

— Благодаря, дете мое — отвърна старецът.

— Стой мирно — процеди през зъби Магнъс.

Йона му хвърли кисел поглед и се усмихна на стария свещеник. Тя забеляза, че робата му беше закърпена на доста места, явно вождът беше скъперник към своите хора. Като погледна небето, видя облаците, които пълзяха от север.

— Надявам се, че замъкът ти е топъл, Синклер. Няма да е добре, ако пациентите ми мръзнат. — Тя махна с ръка на братовчедка си. — Спес, ела! Трябва да проверим дали всички ранени са настанени. Глен!