Хелън Митермайър - Лунна красавица

— Тази сутрин чух от много хора — продължи Терил, — че си опетнил честта на принцесата. Ако не се ожениш за нея, ще избухне война.

— Не ми обяснявай, старче, че това не е било по твой план.

— Има и по-лесни начини от тези, които ти избираш.

Магнъс само се намръщи и отиде да види коня си, който беше доведен сутринта от замъка.

Старият Терил мушна ръце в ръкавите на вълнената си роба и сви рамене, за да се пази от вятъра. Той погледа принцесата, която се грижеше за Дъгълд, и след това се смеси с останалите, като се усмихваше и кимаше. Изглежда, чудесата, приписани на Аздис Йона от някои жени на Синклерите, не бяха преувеличени. Като се движеше бавно, Терил се приближи до нея и каза:

— Ще бъде чест за мен да помогна тук, милейди.

— Благодаря, отче.

Йона се тревожеше. Ако този свещеник разбереше как е прекарала нощта, сигурно щеше да я прокълне.

— Да не би да сте роднини с Дъгълд? — все пак попита тя.

— Ние всички сме Синклери, милейди. Аз съм приятел на ранения и на сестра му Мавис. Чух, че си извършила чудеса?

— С голямата помощ на Бог и хората. — Тя хвърли поглед на Дъгълд и леко присви очи. — Мисля, че може да бъде пренесен на хълма днес. Но много внимателно.

— Аз ще се погрижа за това — обади се Магнъс, който бе приближил незабелязано.

Йона замръзна. Гласът му я изваждаше от равновесие. Тя не погледна господаря на Синклерите, а отиде при друг ранен.

Терил гледаше как Магнъс стиска зъби, за да сдържи буйния си нрав. Той даваше заповеди за пренасянето на Дъгълд. След малко всички ранени шотландци и викинги бяха на път към хълма.

Старецът въздъхна с облекчение. Веднъж всички викинги да влязат в замъка с принцеса Йона… Той се усмихна и се отправи по скалистата пътека. Северно море го хапеше по ставите. Копнееше за топлината на стаите си, където можеше да мисли за бъдещето. Съдбата беше довела принцесата. Сега Магнъс трябваше да я задържи. Той забърза, като мислеше за топлите кифли с къпинов мармалад.

Кормак бързаше и пришпорваше коня си. Трябваше да обсъди много неща със своя племенник Магнъс. Носеше заповеди от техния крал Малкълм. И не всичко, което трябваше да каже на вожда на Синклерите, беше приятно.

Когато заобиколи скалата край замъка, той видя една фигура на върха й. Беше жена.

Като че ли чула някакъв нов шум на фона на морския тътен, тя се обърна към него. Позна го и му се усмихна.

Кормак се изкачи на скалата. Тази жена беше Елизабет от Аскуит, дъщеря на Таркуин Аскуит, съседка и съюзница на западните племена. Той я харесваше и се възхищаваше на красотата й, но приближи с известна тревога. Усети, че зад усмивката си тя крие някакви лоши помисли. Но трябваше да се държи внимателно с любовницата на Магнъс Синклер.

— Защо стоиш тук на студения вятър, лейди Елизабет? — попита той. — Ако не носех вести за Синклер, и аз бих се скрил на топло.

Елизабет го погледна тъжно.

— Привет, Кормак! Аз излязох от топлия си дом, защото моята слугиня ми разказа някои интересни неща, които са станали на кея. — Тя се обърна отново към морето и посочи надолу. — Аз не знам какви са твоите вести, но Магнъс е на кея с викингите и…

— Викинги? Не казвай, че са при нас! — Той инстинктивно хвана дръжката на меча си и погледна от скалата. Можеше ясно да различи викингските воини сред хората от своя клан. Въпреки че те не се биеха и вървяха спокойно, при вида на огромния викингски кораб с драконска лапа Кормак изтръпна.

— Исусе Христе! — възкликна той. — Какво мисли Магнъс за това?

— Както виждаш, битката е свършила. Кенет доведе викинги да лекуват нашите ранени. И всички, както ми каза моята слугиня, разнасят славата на принцесата на Исландия, която се грижела за ранените.

— Но тя ще ги убие при първата възможност, кълна се!

— Така казва и баща ми. Сигурна съм, че тя носи нещастие. Чух, че е направила такива неща с крака на Дъгълд, които приличат на магьосничество, и не позволила да го отрежат. Ще се моля да не гангреняса. — Елизабет се приближи близо до мъжа и посочи надолу. — Виж, дори и сега Магнъс е до нея.

Кормак присви очи и се вгледа в жената до вожда.

— Хубава ли е тази принцеса?

Елизабет поклати глава.

— Не може да бъде хубава. Имала голям белег на лявата страна на лицето си.

Той се усмихна.

— Тогава не трябва да се страхуваш, лейди Елизабет. Твоята красота е ненадмината.

Тя се усмихна, но усмивката й скоро беше сменена от гримаса.

— По-добре щеше да бъде, ако изобщо не бе стъпвала на бреговете ни и нейните викинги бяха пратени в ада. За да бъде сигурна, че Магнъс ще пощади нейните хора, тя го е омагьосала. Те са опасни и заплашват нашите брегове.