Георги Мишев - Дунав мост

Автобусът с приглушена газ се спускаше към изхода на града, зад него оставаха кръстовищата със светофарите, малките магазини с витрини от алуминий и хромирана стомана, уличните сергии за книги и вестници; някъде назад остана и малката улица „Бурмов“, улицата на Алекс Кантарджиев, четиригодишен, родом от Шумен, който имаше родители, къща на два етажа с мансарда, имаше и единен граждански номер, есграон, за който още не подозираше. На днешния ден, четвърто число от месец четвърти на годината, бе духнал четирите свещички на тортата под радостните викове на приятелчетата и светкавиците на бащиния фотоапарат. Той не знаеше, че по същото време отвън на улицата една жена, която нямаше да забрави никога днешния ден, минаваше със забавена крачка покрай желязната ограда — на отиване и на връщане — с надеждата да види отдалече детето, на което бе дала живот преди четири пролети. Четвъртият рожден ден се случи облачен, с тънък, зъл ветрец, малкият двор зад оградата бе празен, някъде във вътрешността на къщата отекваха детски гласове и майчиното ухо се мъчеше да разпознае сред тях едно гласче, което чу като вик и плач в онази първа минута след раждането. Оттогава веднъж в годината тя нарушаваше първото условие на осиновителите — да забрави завинаги името и адреса им — и където и да бе, потегляше към старопрестолния град, за да се озове на улица „Бурмов“. Не видя Алекс нито веднъж досега. Зад оградата все така зеленееше поддържаната морава от райграс, цъфтеше жасминовият храст и туфите от жълта и лилава иглика, на която търновчани викат примула; в края на градината мълчаливо присъстваше достолепната къща с тераси и тавански етаж, спотаила зад щорите си тайната на едно осиновяване…

След бъркотията от завои край бирената фабрика пътят се измъкваше най-сетне от магистралното платно и поемаше на север, към меките гънки на равнината. Щеше да минава през унили села, с олющени дувари, потъващи в чернозема, и с оредели жители, невидими сред подивелия бурен; по железни и бетонни мостове, строени успоредно край старите росенски каменни мостове от ранната Каралийчева проза; долу, между бреговете, щяха да лежат претънели реки с анилинови води, неизтекли още от измислената приказка за мощна социалистическа индустрия. Малко преди разклона за Стари хан от студеното априлско небе щеше да завали…

Увита в шлифера си, Стела гледаше полегатите бразди по стъклото, размивани от въздушната струя. Природата плачеше вместо нея за днешния неуспешен ден; за третия неуспешен опит да види Алекс; за горчивия й неуспех да бъде добра майка. „Хм, природата… — би се усмихнал Сашо Градев. — Остави природата, моето момиче, нека плачат с нея соцлитераторите над четивата на критическия реализъм. Кой не е грешил на младини, станалото вече не се връща, не бива цял живот да живееш с чувството за вина. В края на краищата Александър е щастлив в новото си гнездо.“ — „В кукувичето си гнездо. Впрочем кукувицата съм аз, защо злобея? Защото не съм се родила силен мъж?“ — „Сега ще се обиждаме ли? — Той беше й говорил много пъти на тази тема. — Чиста митология, моето момиче. Ако има нещо най-засегнато от предишния режим, това са мъжете; те са направо съсипани, обезкостени, негодни да вземат правилни решения и да ги превръщаш в реалности.“ — „Говориш като феминистка!“ — „Говоря като изтрезнял. И друг път съм си мислил: добре, че не съм се родил жена — щях да си остана стара мома. Не виждам мъжа, за когото да се оженя!“ И с търпението на изследовател той измъкваше аргумент след аргумент в подкрепа на спорната си теза: още от детската ясла, от забавачницата и началното училище момчето попада в ръцете на жени. Мъжете в днешното училище ги няма; възпитанието е изцяло феминизирано. В семейството бащата е без самочувствие, заплатата му е същата като на майката, имотите са общи, думата му почти не се чува по всички въпроси. Липсва примерът, който възпитава, няма го авторитета. Е как при толкова неблагоприятни външни фактори можеш да израснеш достоен представител на силния пол?…

На волана Златев, собственикът на рециклираната кола, бе привел рамене, умората се усещаше дори в стойката му. Умората на труженика от сегашната менте — пазарна система. Капнал не от шофирането, а от сблъсъка с чиновниците контрольори, данъчни агенти, катаджии, рекетьори, корупционери от всякакъв калибър; от озлобените пасажери, съседи, родственици и приятели, свикнали да виждат в него частника капиталист, който ще натрупа милионите и милиардите, а те ще го гледат отстрани с един-единствен въпрос в ума, за който няма отговор: „Защо той, а не ние?“