Георги Мишев - Дунав мост

— До гуша ми дойде! До гуша ми дойде!

Стела се засмя: „До гуша ми дойде“ бе фразата, която доцент Градев обичаше да казва като рефрен към фактите и събитията на днешната действителност. Нейното начало имаше вече стогодишна история — през миналия век сръбският крал Милан подал оставката си, като казал само: „До гуша ми дойде!“ Представяш ли си — доцентът коментираше фразата широко усмихнат — какво му е било на краля, за да изтърси това простонародно откровение, тази метафора на пълното отчаяние! То са били интриги, нерви, загуби и поражения във войни, разочарования от близки, от жени и приятели, безсъния, гастрит и язва на дванадесетопръстника, кариеси и обложен език, хемороиди и гъбички в ушите — огромен куп от негативни емоции, през който монархът се е помъчил да промуши глава, за да поеме глътка въздух. „До гуша ми дойде! До гуша ми дойде!“

Доцент Градев прекарваше две трети от денонощието си над книгите по читални и библиотеки и с удоволствие преразказваше прочетеното, разиграваше комични епизоди, правеше съпоставки, наблягаше на някоя дума или израз, на жест или символ; в такива случаи той се преобразяваше в актьор, в увлекателен разказвач, нямащ нищо общо с представите за семиотика сухар, съставител на книжни текстове от изкълчени думи, най-вече от чужд произход. „Ти си бил само за ВИТИЗ — казваше му Стела, която сама бе правила безуспешен опит за Театралната академия. — Никой ли не те подсети, още в гимназията, че имаш артистични заложби?“ — „Не, не! — Доцентът възразяваше енергично, с лукави светлини в погледа. — Не съм толкова глупав, за да произнасям само чужди мисли.“ Тяхната връзка започна в часовете за упражнения, в междучасията на чашка разводнено кафе, по-нататък продължи в дълги разходки покрай коритото на реката, в проломи между варовиковите скали, където обикновено рядко имаше разхождащи се студенти, повечето предпочитаха изгледите от историческия Царевец. Семиотикът наближаваше четирийсетте, имаше две момчета, вече гимназисти; парите не му достигаха, бе отказал цигарите, пиеше рядко — малка гроздова, две-три кафета на ден. Девизът му беше странен, казваше, че го е прочел в една новела на Борис Априлов: „Далечината е в теб!“ „Далечината е в нас самите! — префасонираше го Сашо Градев за тях, за двамата. — Не навън, към хоризонтите на света, там е хаосът; навътре в душите; при равновесието, в сговор със самия себе си; не е ли там истината?“ Питаше и погледът му беше вдъхновен, магнетичен; тя бе готова да тръгне към него. С него. До него. Завинаги.

Обичаше всичко негово: кадифения панталон с кръпка в чатала, вълнената фланела от небоядисана, серява вълна с цвета на дъбова шума в късна есен. Знаеше бельото му. Първия път, когато той трябваше да се съблече пред нея, тя улови за миг неговото стъписване пред демонстрацията; вместо вносен слип, каквито носеха мъжете през последните години, гащетата му бяха от хасе с крачоли като на московските футболисти от отбора „Спартак“, както се пошегува сам той. После й разви цяла лекция за вредата от слиповете, как се получавало повишаване на температурата в скротума, което понижавало качеството на сперматозоидите, и погледнато в перспектива, това можело да доведе един ден до затриването на човешкия вид. Тя обичаше да слуша неговите импровизации, неочакваните метафори, които се раждаха във въображението му и повличаха мисълта в разни посоки; часовете, прекарани с него, минаваха като в ускорен каданс, минутата за раздяла винаги идваше внезапно, преждевременно. Сетне се повличаха отчайващо бавни дни, вечери и нощи, до следващото виждане. Най-отчайващо и безнадеждно бе заключението й винаги когато мислеше за бъдещето на тяхната любов. Струваше й се, че вече няма да срещне мъж като Сашо Градев, с когото би могла да живее десет, двайсет, петдесет години, да изживее живота си докрай. Не мечтаеше за охолство, не я привличаше блясъкът на филмовите и шоузвездите, измамното лустро на техния лайф; мислеше си, че би могла да живее простичко, с човек до себе си, като Сашо, в малка къща с двор, ако можеха да имат нещо такова, и с две-три деца, заради които би зарязала всякаква кариера, за да ги отгледа и възпита. И внезапно потръпваше от неосъществимостта на мечтата си: не, това не можеше да стане сега, в наши дни, в нашето време. Някога е било, някога се е считало в реда на нещата — дори два века назад нашите прадеди са имали своите къщи за челядта, живели са в труд и в бедност, но в сговор помежду си и по простите закони на природата; така са живели тогава българите, колко от техните потомци могат да си го позволят днес?… С неженска разсъдливост тя се вглеждаше в съдбата на днешния български мъж, съдба за окайване, казано без заобикалки: да не можеш с почтени средства да бъдеш опората на семейното гнездо, да отгледаш децата си и един ден да завещаеш темели, от които да продължат да градят внуците ти. Не бяха ли това истинските причини за ниското самочувствие на съвременните мъже, комплексите им за малоценност, ранното състаряване, инфарктите и инсултите, импотентността или другите крайности — агресивността, безогледния стремеж към власт и богатство, насилието, жестокостта? Тя обичаше структуралиста, но понякога, когато мислеше за него, се улавяше, че я обхваща чувство на жал към този мъж, почтен и морален в помислите и в деянията си, но обречен на мизерен начин на съществуване, без реални възможности да го промени, този начин, да се извиси до благородна цел с благородни средства. „До гуша ми дойде! До гуша ми дойде!“ Той се смееше на кралския вопъл, а всъщност окайваше собственото си живуркане, безизходицата си в този днешен житейски лабиринт. Стела не виждаше и някакъв начин да му помогне, заедно да се опитат да се оттласнат „на крилете на любовта“. Главата й беше пълна с щампи и клишета, посети от бъбривото общество през годините на детството и ученичеството й; отдавна бе престанала да им вярва, гледаше на тях с насмешка, с ирония, не така често срещана в света на слабия пол; приятелството със Сашо Градев бе отключило и стимулирало може би някакъв спящ център на иронията и скепсиса в нейния женски мозък и тя си мислеше понякога, че това бе също Божи дар, не по-малък от преживяванията на любовта. Този дар я предпазваше от някои чисто женски намерения и постъпки, некрасиви и отблъскващи за обкръжението от познати и приятели, които обикновено наблюдават една любов. Когато Стела усети, че е бременна, не направи нито една сцена със сълзи и преследване на извънбрачния баща, не поиска да разтури семейството му; не му каза дори, че ще запази детето. Замина за цяла година в Шумен, там роди; там направи глупостта, която не можеше да си прости — даде детето за осиновяване, но успя да запази името на бащата — Александър. И отново намеса на съдбата, тази режисьорка на сапунените опери: осиновителите се оказаха от Велико Търново, на няколко пресечки от квартирата на Сашо Градев; четвърта година той минаваше покрай желязната ограда на Кантарджиеви, но не подозираше, че малкият Алекс, който играеше на двора, беше негов син…