Георги Мишев - Дунав мост

Докато другите пренасяха вещи, дрехи, завивки, Стела свари две кафеварки кафе — да пийнат по чаша преди тръгване. Когато насядаха, настъпи внезапно мълчание, като в руския обичай преди заминаване. Беше им тежко на душите, пък и нямаше какво да си кажат след толкова приказки, изприказвани от съвместния живот в свърталището.

Стела извади трикольорната лента, която бе прибрала в чантата си при последното ходене на улица „Бурмов“, режеше с кухненския нож по една педя от лентата и я даваше на всеки един.

— Сувенир дьо булгари!… Можем да се изпогубим по широкия свят, това да ни спомня откъде сме тръгнали!

Павлина изхлипа и поиска още една лентичка — за бебето.

— Глупости! — каза Ники.

— Фетишизъм, Никсън! Мементо сантименто — да каже Дино звучи ли му по италиански…

— Си, синьора, си! — потвърди Дино.

Ромът също протегна ръка, но Стела се поколеба.

— Ти нямаш паспорт, душа, няма начин да те вземем!

— Вземете ме, как’ Стелче! Земете ме с мене си… такова, имам две хиляди марки. — И циганинът започна да се бърка за марките.

— Мани се бе, мангал! — Луко се присегна да го удари. — Казва ти се, че си без паспорт! Визи се купуват с мангизи!… Ай разкарай се!

Циганинът го удари на плач.

— Скрийте ме бе, ще кротувам! Не ме оставяйте! Имам две хиляди марки, ей ги, ако не вярвате… Как’ Стелче!… Павлинке… как тъй ще ме оставите…

Навън Дино припалваше камиона, появи се и Данмарк — да заключи след тях и вземе ключовете от свърталището. В суматохата Ачо, прикриван от Павлинка, успя да се скрие в дъното на фургона, затрупан с кашони и вехти одеяла.

— Кофа взехте, нали, както ви предупредих! — напомни им митничарят. — Закрепете я добре, да не стане някой франс; какъвто случай вече имаше…

Камионът потегли, но преди да се насочи към митницата, минаха край един склад, да вземат истинския товар на Дино: кашони с пити кашкавал и тенекии с овче сирене — зад тяхната стена щеше да бъде празното пространство за бегълците.

Два часа по-късно Данмарк стоеше пред разтворените врати на фургона, Стела му подаваше паспорт след паспорт, той поглеждаше името, сетне човека, който се подаваше в тясната пролука между кашоните.

— Луко Иванов Луков!… Павлина и Касандра… бебето… Николай Христов Колев, съпругът… Росица Иванова Диамандиева?

Полуавтоматичният печат оставяше своята следа върху страница трийсет и първа.

— Кажете на циганина да излиза от дъното! — каза накрая митничарят. — Знам, че е там, не ме будалкайте.

Всеки помисли, че някой от групата е издал Ачо, затова го измъкнаха без съпротива. (В действителност нямаше предателство, а само една елементарна митничарска интуиция.)

— Имам две хиляди марки бе, бат’ Данчо! — Ачо бе съкрушен от лошия шанс, който го сполетя. — Да ти ги дам всичките…

— Няма начин, приятел! Аз да те пусна, още в Гюргево ще те награбят комшиите…

— Нека замина бе, бате!

— Не може всички да заминат. Все някой трябва да остане в тая страна, не може всички… Ние с теб оставаме!

Преди да хлопне вратите, Данмарк им пожела добър път и попита има ли някакво последно желание, което е в състояние да им изпълни.

— Една бира! — поиска Никсън.

Но желанието му не бе изпълнено по технически причини: най-близката лавка имаше почивен ден.

Дино козирува на Данмарк и влезе в кабината; от другата страна щеше да му прави компания, по дългите пътища на Средна Европа, Параскева Иван Стефанова, която — кой знае защо — всички наричаха Стела. Тя имаше младо, красиво лице, като на куклите Барби, и щеше да задържа погледите на всички униформени и цивилни, които щяха да надникват през стъклото; това щеше да улеснява пътуването до известна степен.

Данмарк прибра печата и клещите за пломбиране и тръгна към офиса си. Циганинът вървеше до него, загледан в пейджъра, който стискаше в шепа.

— От кого го сви?

— Луко ми го даде. Честен кръст, бате! Луко Луков каза, че няма да му требе…

— Добре, добре, влачи! И едно предупреждение: няма да ходиш в Профилакториума, че онова ченге ще те свари на сапун…

— Евстати ли? Пепел ти на езика, пу-пу!…

— Предупредил съм те, да не кажеш сетне, че… Хайде, още ли си тук?

Във фургона бе здрачно; малко светлинка идеше само от един отвор на страничното платнище, оставен за отдушник. Имаха и фенерче с батерии, което щеше да стои у Ники, но бе още рано да го използват.

Луко и Павлина лежаха на дюшеците, сложени напречно на каросерията; между тях беше бебешкото легло. Отсреща, на дюшека по дължина, щяха да прекарват дните и нощите Росица и Ники. Макар че бе се загърнала с дебело вълнено палто и бе изпила два аспирина на тръгване, Росица трепереше зиморничаво, притисната в инженера.