Георги Мишев - Дунав мост

— Ставайте, сънливци! — извика той, бръкнал в джобовете на полушубката, отметнал глава към стълбата, откъдето трябваше да се появят евентуалните му слушатели. — Ставайте, тюрлюгювечи! Свърши гювечът! Фадромата иде да ви изрине като фъшкии…

Появи се Стела, още сънена, загърната с жилетка вместо шал.

— Евстати, какви са тия изпълнения?

Той изведнъж смени тона.

— Оо, Стела ви! Гут морнинг! Гут морнинг!

— Сигурно идеш от дискотека?

— Как позна?

— Много си третопатетичен. От Чайковски.

— Майката ми разгони! — изпъшка той, изчака я да се спусне отгоре, взе ръката й, бавно я плъзна по устните си, замижал по котарашки. — Обожавам мириса на сънена жена!

— Не си в ред, едно кафе ще те проясни! — каза тя, като се измъкна от прегръдката му, развинти кафеварката, зареди я и я сложи на варела. — Седни, докато стане кафето, и кажи за целта на посещението си; ако не е тайна.

— Без цел! „Движението е всичко, целта е нищо!“ Бернщайн, ревизионистът…

— При теб няма случайни работи… Ти си плетеш тайно кошничката и я оплете накрая: купи Профилакториума за един пробит долар.

— Виждам, че Данмарк ти е казал…

— Как стават тия работи бе, Евстати, обясни на съда: беден манастирски послушник, събирал стотинки от лептата на вярващите, и изведнъж се явява в обществото в ролята на новобогаташ, притежател на едра недвижима собственост! Каква беше тая милиционерска школа в Симеоново — тоя инкубатор на гениални бизнесмени, банкери и супермени?

— Виждам: реториката е в кръвта ти, не е само в дипломата. — Той се усмихваше с половин уста; от другата половина излизаше тънка струйка дим от пурата. — Реториката е губивреме, дарлинг, ти го знаеш по-добре от мен… Със задаване на въпроси Сократ — ако не бъркам — стига докъде? До чашата с отровата!… Аз дойдох за друго… Знам, че в неделя тръгваш с твоите аутсайдери; остави ги да вървят на майната си — ти остани!

— Моля?

— Не заминавай, Стела ви! Знаеш, че те харесвам, мога да ти предложа друга оферта…

— Шеф на агенция за недвижими имоти „Евстати Кацаров“? И ще приватизираме манастира на отец Йоан?

— Говоря сериозно! Навита ли си да се ожениш за мен? Няма да те разочаровам.

— И да ти родя две момчета и едно момиче — нормата за положителен прираст? Ноу, сър! Вече съм държала теста за лоша майка. Сори.

— Всеки е бъркал през живота си… Не заминавай! Къде отиваш всъщност?… Да буташ из целия свят? За какво? За един скапан бутик евентуално; във всеки случай не на Шанз-Елизе, няма да те пуснат чак там… Трябва да останем, тая земя е наша! Трябва да сме тук и сега!

— „Ние пак сме тук!“ — засмя се тя. — И сме същите!… С колко захар го пиеш, сър, лъжичка, две?

— Върви по дяволите! — Той перна лъжичката, разпиля захарта; лицето му бе станало тъмноалено от нахлулата кръв. В здравните колони на таблоидите това се наричаше хиперемия, прекомерен прилив на кръв, признак на съдово заболяване, и рано или късно щеше да го доведе до инсулт или инфаркт — краят на бизнесмените. Ако не го гръмнеха преди това, разбира се, помисли си Стела, като гледаше вдигнатата бисерна яка да се отдалечава към тойотата на двора.

Дино дел Монти, швейцарецът от италиански произход, притежател на предприятие за млечни продукти в кантон Тичино — ако можеше да му се вярва, че има такава мандра и такъв кантон, — бе определил неслучайно неделята за ден за тръгване. В неделя следобед митничари и граничари гледат с презрение към останалия, недежурен, свободен свят; движенията им са вяли, проверките — епидермални. Плюс това тази неделя, двайсет и трети февруари, дежурен на митница Дунав — мост щеше да бъде Данмарк, който лично щеше да сложи пломбата на камиона и да удари печатите на трийсет и първа страница на паспортите.

Дино ръководеше товаренето на ифата. Той беше петдесетгодишен, леко прошарен, с гъста коса, слизаща упорито към мургавото му чело; знаеше завален български, смесваше понякога българските думи с турски, румънски и сръбски; любимата му дума бе „тюрлюгювеч“ — думата, която винаги предизвикваше яростта на Евстати Кацаров: след вавилонското стълпотворение, смяташе той, балканският тюрлюгювеч е символ на скапаниада и невървеж.

— Трябва балансира товар! — викаше Дино към товарачите. — Не може тюрлюгювеч: всичко накуп! Къде помъкнал пружина? Пружина ненужна, камион има федерасион, не друса…

Ачо бе помъкнал пружината на кушетка, скараха му се всички и го отпратиха да я занесе, откъдето я бе донесъл. Няколко дюшека щяха да бъдат леглата, а за малката Касандра приспособиха от два кашона за телевизор бебешко креватче с дунапренена плънка вместо дюшече.