Георги Мишев - Дунав мост

— Очевидното не всякога е меродавно — каза митничарят. — По диамат винаги даваха примера със слънцето, което изгрява и залязва — нещо очевидно, но дълбоко невярно в същността си.

— Митничар си, но нямаш нищо общо с Русо — похвали го Стела.

— Кой бе, Стелче, Жан-Жак ли имаш предвид? — попита Ивет, за да демонстрира интелигентност.

— Наивиста, с картините… Какво съчетание е демонстрирал миналият век! Митничар — наивник! Да се пукнеш от смях!… Или се е правел на наивен, докато е цапотел по платната, през свободното от кражби време!

— Тихо де! — смъмри я Джими. — Добре, че домакина го нямаше, да те чуе…

Домакинът бе отишъл да включи климатичната инсталация: по тръбите премина тръпка, тръгнала някъде откъм подземието.

Вилата на митничаря се оказа с два етажа под повърхността на ранчото, като църквите, строени през турско, за да не се набиват в очите на светската власт…

Микровълновата печка затопляше светкавично пържолите и кебапчетата, които бе им завил Йоргаки; от фризера вадеха заледени бутилки водка и лед за уискито. Данмарк се отпусна и изпя с голям успех „Поручик Галицин, не падайте духом“ и още две парчета на Висоцки. Прочете им вицове и от колекцията си, водена още преди десети ноември; смяха се повече на най-новите вицове за митничари: „Сто митничари, заровени до гуша в пясъка. Що значи това?“ — „Недостатъчно пясък!“…

Момичетата се напиха, излязоха на терасата да погледат хоризонта към реката, но не се виждаше нищо от ситния дъждец, който бе почнал да иде на талази от Румънско и навярно скоро щеше да се превърне в първия за годината сняг.

Докато те бяха отвън, мъжете оправиха двете спални и шепнешком хвърлиха чоп — кой с коя. Ивет се падна на Джими.

— Черничкото е твое, ще го оправиш ли? — Данмарк не бе сигурен дали Джими ще уважи чопа.

— Навит съм! Ако Стела вземе да вдига гири, обещай й, че ще й съдействаш да мине Моста… Навила се е да фъсне с някоя група чужденци… Ти можеш да го уредиш!

— Няма проблеми!

Под предлог, че Ивет е обещала да гледа ирисите на Джими, мургавелката бе повикана да седне до газовата камина под светлината на специалната лампа „Люсрам“ с живачно съпротивление. Но нейният поглед бе замъглен от алкохола, не можеше да се концентрира и сеансът изглеждаше обречен. Все пак тя си спомни за страданието, което му бе диагностицирала на прима виста при запознаването.

— Дванадесетопръстникът ти е прошибан, шефе. Не те виждам столетник, извинявай за откровеността.

— Моля ти се! — каза Джими унило. — Карай без извинения.

— Нощем те буди между два и три…

— Да не е карцинома?

— Засега не. Трябва да откажеш цигарите и да пиеш зехтин. Арменеца Дамаджанян го спаси зехтинът, но италианският; гръцкият е гола оливия… Абе ти мерил ли си скоро захарта? Като те гледам, май че си минал деветката?

— Ти ме разби! — въздъхна Джими. — Девет и едно, скоро я мерих.

— Вземай мерки! С тая захар коя жена ще те чака да я оправиш като хората…

— В смисъл?

— Ерекцията ти отива на кино! Не четеш ли брошури?

Той започна да се вкисва.

— Ти от брошурите ли си ги научила тия дивотии? Ай разкарай се от главата ми!

— Глей го, той се впрегна! Бе вие, баровците, много не си падате по истината!… Казва ти се една истина, изслушай я, па тогава се дърви!

— Коя си ти, че я знаеш истината? Кой ти я каза?

— Нищо не си разбрал: в ирисите го има всичко! И по телевизията, като гледам, всичко ми е като на длан: тоя страда от язва, другият от простата, Тина Търнър има запушени тръби, за твое сведение.

— Да, ще звъня сега на Тина Търнър да я питам за тръбите й. Ега ти!

— Чупи се, нещастнико! — ядоса се Ивет и му зашлеви една плесница. Джими инстинктивно вдигна ръка, но успя да се удържи: къде да го удариш това маломерно създание?… Да върви да пасе!

Излезе на терасата. Дъждът бе станал някак си по-лек, по-въздушен. Трябваше му време да осъзнае, че вали сняг.

Следователят Буйнезов отбеляза положителна точка в борбата с престъпността: отровителят на кокошките в птицефермата на Дамян Диамандиев бе заловен за рекордно късо време — още в деня на престъплението. Беше възрастен мъж, самотен вдовец от покрайнините на Градуил, безпартиен, неосъждан, с чисто морално и криминално минало. Буйнезов бе особено доволен от подбудите, които бяха го тласнали към престъплението. В тях нямаше нищо класово, нямаше мотив на ненавист към новия бизнесмен, не бе от прословутата комунистическа омраза към частната собственост, към предприемчивите, за която непрекъснато тръбяха политиците отдясно. Причината бе връстница на най-стария занаят — ревност, отчаян жест на несподелена близост… Седемдесетгодишният Неделчо Петрушев Симеонов имал, след смъртта на съпругата си, интимни връзки с Величка Горчева Найденова, вдовица, гледачка на птици в частното стопанство на Дамян Диамандиев. През последните месеци обаче отношенията им започнали да охладняват, Величка ставала все по-сдържана и необщителна спрямо Неделчо и той си обяснявал всичко с намесването на някой трети между тях двамата. Подозирал всички мъже, които имали някакъв достъп до фермата — от собственика Дами до стареца дядо Симеон, вече прехвърлил осемдесетте, а на всичко отгоре втори братовчед на бащата на Неделчо. Дълго време Неделчо обмислял различни варианти за наказание на коравосърдечната Величка: най-жестокият бил душене със сезал или заливане със сода за сапун, като наскоро заляната с киселина журналистка в София. Да подпали къщата й — не е трудно за извършване: в мазата има варел нафта, колко му е да лисне една кофа и да драсне кибрита. Но Градуил е пълен с празни къщи — ще я настанят в някоя от тях и какво? Няма да тръгне сега да пали цял Градуил заради една Величка, джанъм!… Чуваше непрекъснато от телевизора за взривове и стрелби, имаше приятели, работили някога в ЗАР, които си бяха изнесли и скрили пищови всякакви, но той от оръжия не отбираше — цял живот бе работил като помпиер на напоителна станция, там дочака и пенсийката, знанията му стигаха до налягането в тръби и по язове и саваци; можеше, да речем, да натисне непокорната глава на Величка в някой канал и да я държи, докато й дойде акълът, но от десетина години напоителната система бе излязла от строя, по вина на демокрацията, и по каналите не течеше вода… Оставаше препаратът копроцин, за пръскане на лозя и овошки, който в силна доза действаше като отрова. Неделчо накисна половин кофа жито с копроцин и рано една заран го хвърли на кокошките на Диамандиеви; проблемът с отклоненията на Величка от правия път се разрешаваше от раз: Величка си оставаше в къщи, далеч от мъжурята, Неделчо вече можеше вечер да й гостува, пък и не само вечер, по всяко време, и да я намира сама и отпочинала; никой не можеше да попречи на срещите им, дори и куче нямаше в нейния двор — преди време той бе отстранил пак с помощта на копроцина едно дворно помиярче, което лаеше като калашник, та будеше половината Градуил…