Георги Мишев - Дунав мост

— Селвата не беше ли в Бразилия? — питаше Стела.

— Може би! — Ивет ококорваше очи, твърде големи за малкото лице, подчертани още повече от лястовичите вежди. — Във всеки случай не е в моето подпъпно пространство!

Тя твърдеше, че в кръвта й имало нещо арменско, прадядо или прабаба — произходът й не бил напълно изяснен, тъй като била продадено дете и купено отново: били много деца в семейството, минал керван цигани и баба й я продала, дядото на другия ден настигнал кервана и си взел внучката и точно в този момент може би е станала грешката — в бързината е взел друго дете… Както и да е, пепел му сложи. Но сега Ивет живееше при арменеца Бедрос Тамаджанян (тя го наричаше зад гърба му Дамаджанян), който шлифовал диаманти от Якутия, внесени в крайдунавския град по таен канал. Веднъж тя се яви с обици, на които наистина хвърляха отблясъци два шлифовани диаманта.

— С колко ръба са? — попита Наталия, явно запозната с материята.

— Осем!

— Малко са, Ивушка! Поискай му с шестнайсет! Огърлицата трябва да е с шейсет и четири ръба, обиците — с шестнайсет!

— Мани го тоя сфинктер! — каза Ивет. — Стиснат е като кокоше дупе. И осем не му се даваха…

Седмица по-късно тя дойде на работа със синини, които дълго мазаха с цинкова мас и пудриха, за да ги скрият от любопитните очи на пийп-зрителите. А след полунощ, когато си тръгваха, Ивет се лепна за Стела: повече не можела да се върне при Дамаджанян.

— Не говориш много за боя? — попита я Стела, когато се прибираха с такси в Профилакториума. — Изглежда, си дала повод?

— Изчезнаха му едни обици с шестнайсет ръба…

— Приватизира ли ги?

— Беше ми ги обещал, сфинктерът стиснат!… И без това вече не можеше да се остане при него, каналът е разкрит от турските „сиви вълци“ и скоро ще го взривят; обзалагам се!

Профилакториумът беше тъмен, всички спяха, само екранът на телевизора в трапезарията трептеше: Никсън гледаше румънски канал; в ъгъла Ачо спеше, както спят ромите — завит презглава.

— Защо не лягаш? — попита Стела.

— Чакам теб!

— Що за мераци?

— Ти си ми законна, ще спя при теб.

— Кредитът ти е изчерпан, Никсън, казано в прав текст. Откъде да съм сигурна, че не си серопозитивен?

— Глупости!

— Регионът гъмжи от лолитки… Като папатаци със съмнителна кръв… Трябва да влезем чисти в Европа.

— Голямо си дрънкало!

— Става дума за цивилизованост. Ако те попитам имаш ли презерватив, ще запръхтиш… Имаш грънци!

Ники се притесни от този разговор, воден в присъствието на непознатото момиче.

— Ивет ще спи при мен! — каза Стела. — Сори! Нарушаваме законните ти права, но не може без хуманизъм от време на време; най-дефицитният продукт на българската сергия…

… На заранта дойдоха Джими и Данмарк. Стела беше под душа, а Ивет пържеше филии на газовия котлон. Джими я огледа от глава до пети.

— Дядовата ръкавичка набъбнала, както виждам… Ти като каква се явяваш на терена?

— Колежка на Стела, шефе! — каза Ивет. — Не бъркам, нали? По ирисите ти чета, че си баровец!

— Моля?

— Имаш язва на дванадесетопръстника, нали? Подсети ме някой път да ти спретна една ирисова диагностика…

— Коя си ти бе, как те викат?

— Иванка!

Стела се появи с хавлиена кърпа на главата.

— Мина без моето представяне… Иве, това е нашият гуру, господин Диамандиев, истински диамант със сто двайсет и осем ръба!

Джими беше ошашавен.

— Ега ви в мадамите! Кой господ ви събра в една клетка!…

В петък вечерта шоуто затвори поради внезапното напускане на Корнелия и едно украинче, които бяха повикани от Наталия с факс: Лъвов мост продължаваше да обезкървява заведението на Жоржет Лющеров. Върнаха се в Профилакториума, но не можеха да си намерят място от неочакваното бездействие. Слязоха към Колелото отново; едно БМВ им предложи услугите си, да ги закара към центъра: беше самият Данчо Марков! Още в колата потърсиха по мобилния телефон Джими. Откриха го в „Приста“.

Можеха да останат да вечерят при Йоргаки, но митничарят упорито отказваше, верен на принципа си да не се появява по заведенията, докато носи митничарската униформа. Откара ги на вилата в Липака.

Ноемврийският вятър, който пълзеше над Дунава, бе свалил листата от дърветата и храстите; вилата се гушеше между клоните им, твърде невзрачна в сравнение със сградите в района.

— Това ли е ранчото ти? — попита Стела, когато плътните порти се затвориха зад тях. — Малко е скромно за възможностите ти; по-скоро доколкото се досещам, отколкото да знам нещо по същество.