Джак Керуак - Бродягите на Дхарма

Сред хората в залата беше и Роузи Бюканън, слабо и хубаво момиче с червена късо подстригана коса — страхотно гадже и приятелка на всички, свързани по някакъв начин с Бийч, някога е била модел, самата тя пишеше и по това време цялата преливаше от възбуда, защото беше влюбена в стария ми приятел Коуди.

— Страхотно, а, Рози? — извиках аз, а тя удари голяма глътка и ме погледна със светнали очи. Коуди стоеше зад нея, обвил с ръце кръста й. Когато някой свършеше да чете, Рейнхолд Какоетис ставаше с папийонката и опърпаното си сако и произнасяше кратка забавна реч с престорения си смешен глас, представяйки следващия поет; тогава, казвам ви, стана единадесет и половина, всички стихове бяха вече прочетени и хората обикаляха наоколо, чудейки се какво бе станало и какво щеше да стане занапред с американската поезия, а Рейнхолд бършеше очите си с кърпичка. После всички се събрахме около него, поетите де, и отидохме с няколко коли до Китайския квартал, където си направихме велика, легендарна вечеря с китайски ястия, пръчици и гръмогласни разговори посред нощ в един от онези оживени, чудни китайски ресторанти на Сан Франциско. Оказа се, че това е любимият ресторант на Джефи — „Нам Йен“, и той ми показа как да поръчвам и как да ям с пръчиците, като разправяше анекдоти за дзен-лунатиците от Далечния изток и така ме развесели (имахме и бутилка вино на масата), че накрая отидох при един стар готвач на входа на кухнята и го попитах:

— Защо Бодхидхарма е дошъл от Запад? (Бодхидхарма е индиецът, пренесъл будизма на изток, в Китай).

— Не ме интересува — отвърна с присвити очи той; разказах това на Джефи и той рече:

— Идеален отговор, абсолютно идеален. Сега вече знаеш какво имам предвид под дзен.

Имах още много да уча. Особено за това как да се оправям с момичетата — по несравнимия дзен-лунатичен начин на Джефи, който имах възможност да наблюдавам от първа ръка следващата седмица.

В Бъркли живеех с Алва Голдбук в покритата му с рози барака в задния двор на една по-голяма къща на улица „Милвиа“. На прогнилата стара веранда, наклонена напред към земята и обрасла с лозници, имаше хубав стар люлеещ се стол, на който сядах сутрин да чета Диамантената сутра. Дворът беше пълен с полуузрели домати и джоджен, джоджен, всичко ухаеше на джоджен, а имаше и чудесно старо дърво, под което обичах да седя и да медитирам в онези прохладни и звездни съвършени калифорнийски нощи през октомври, нямащи равни по света. Имахме си идеална кухничка с газова печка, е, нямахме хладилник, но голяма работа. Имахме също чудна малка баня с вана и гореща вода и стая, осеяна с възглавници, сламени рогозки, дюшеци за спане и книги, книги, стотици книги — всичко от Катул до Паунд и Блит, както и плочи на Бах и Бетховен (дори един купонджийски албум на Ела Фицджералд с интересни изпълнения на тромпет на Кларк Тери), и добър трискоростен грамофон „Уебкор“ достатъчно мощен, за да издуха покрива: а той, както и стените, беше направен от шперплат и веднъж, по време на едно от нашите нощни дзен-лунатични пиянства, аз превъзбуден пробих с юмрук едната стена, Къфлин ме видя и извади главата си вън от къщата с около осем сантиметра.

На около миля оттам, надолу по „Милвиа“ и после нагоре, към района на Калифорнийския университет, зад друга голяма стара къща на тихата уличка „Хилегас“ живееше Джефи в бараката си, която беше далеч по-малка от нашата — около четири на четири, а вътре нямаше нищо друго освен типичните вещи на собственика й, показващи вярата му в простия монашески живот — никакви столове, липсваше дори сантиментален люлеещ се стол, а само сламени рогозки. В ъгъла стоеше любимата му раница, а в нея, измити, вместени компактно един в друг и пристегнати в синя кърпа, бяха туристическите съдове за готвене. До нея лежаха дървени японски пати 9 9 Вид японски чехли. , които никога не използваше, и чифт черни чорапи за тях с отделен от останалите пръсти палец, с които се стъпваше меко по хубавите сламени рогозки. Имаше голям брой оранжеви кашони, пълни с научни книги, някои от тях на далекоизточни езици — всички велики сутри, коментари върху тях, събраните съчинения на Д. Т. Судзуки и чудесно четиритомно издание с японски хайку стихове. Джефи притежаваше също огромна колекция най-разнообразна поезия. Всъщност, ако вътре влезеше крадец, единствените ценни вещи, които щеше да намери, бяха книгите. Дрехите на Джефи бяха все стари, втора употреба, които той беше купувал със замаян и щастлив вид от магазините на Армията на спасението и „Гудуил“: кърпени вълнени чорапи, цветни фланелки, джинси, дънкови ризи, мокасини и няколко пуловера с високи яки, които той навличаше един върху друг в студените планински нощи във Високите Сиери в Калифорния и Високите Каскади във Вашингтон и Орегон по време на невероятно дългите му походи, които понякога траеха със седмици, само с няколко фунта суха храна в раницата. Масата беше направена от няколко оранжеви кашона и на нея, когато пристигнах един слънчев следобед, миролюбиво димеше чаша чай, а отстрани беше седнал той и съсредоточено бе навел глава над китайските йероглифи на Хан Шан. Къфлин ми беше дал адреса и когато пристигнах, първо видях велосипеда му на моравата пред голямата къща, където живееше хазайката му, после няколко странни речни камъка и смешни дръвчета, които беше донесъл от скитанията си из планините, за да си направи своя „японска чаена градина“ или „градина с чайна“, тъй като имаше подходящо борово дърво, което шумолеше над жилището му.