Джак Керуак - Бродягите на Дхарма

— Кой е той?

— Той е най-добрият ми приятел от Орегон, познаваме се от доста време. Отначало си мислиш, че е муден и глупав, но всъщност е ослепителен диамант. Ще видиш. Гледай да не те направи на пух и прах. Ще ти отнесе главата, човече, с някоя небрежно подхвърлена дума.

— Защо?

— Мисля, че е велик тайнствен бодхисатва, може би е прероденият Асана — големият махаянски учен на древността.

— А кой съм аз?

— Знам ли, може да си Козел.

— Козел?

— Може да си Калмутра.

— Кой е Калмутра?

— Калмутра е калта по козята ти мутра. Какво ще кажеш за това — попитали някого: „Има ли кучето душа на Буда?“, а той отвърнал „Джаф.“

— Ще кажа, че това е глупав дзен-будизъм.

Думите ми леко го поохладиха.

— Слушай, Джефи — казах, — аз не съм дзен-будист, аз съм сериозен будист, старомоден и мечтателен хинаянски страхливец от късния махаянизъм — и все неща от този род в настъпващата нощ. Твърдях, че дзен-будизмът се занимава не толкова с добротата, колкото с това, да обърка разума и да го накара да забележи илюзорната същност на нещата.

— Това е подло — негодувах аз. — Всички тези дзен-учители, които хвърлят децата в калта само защото не могат да им отговорят на глупавите словесни въпроси.

— Това е, защото искат те да разберат, че калта е по-добра от думите, човече.

Но аз не бих могъл да пресъздам (поне ще опитам) всички негови брилянтни отговори, възражения и уловки, с които ме държеше през цялото време на тръни и в крайна сметка успя да вкара нещо в главата ми, което промени посоката на моя живот.

И така, аз последвах тълпата виещи поети на четенето в „Галерия Шеста“ тази нощ, която освен другите важни неща беше и нощта на раждането на „Поетичния Ренесанс в Сан Франциско“. Всички бяха там. Беше щура нощ. И аз бях този, който задвижи нещата, като обиколих и събрах дребни пари от доста схванатата публика, насъбрала се в галерията, после се върнах с три огромни трилитрови бутилки калифорнийско бургундско и ги опих всички, така че когато към единадесет часа Алва Голдбук четеше, когато виеше пиян с разперени ръце поемата си „Вой“, всички крещяха: „Давай! Давай! Давай!“ (като на джем-сешън), а старият Рейнхолд Какоетис, бащата на поезията във Фриско 8 8 Съкратено от Сан Франциско. , бършеше щастливите си сълзи. Джефи също чете чудесните си стихове за Койот, бог на индианците от Северноамериканското плато (струва ми се) или поне бог на северозападните индианци — квакиутли и не знам какви си. „“Да ви еба!", извика Койот и избяга!" — прочете Джефи на изисканата публика и тя ревна от удоволствие, беше толкова истинско, мръсната думичка „еба“ звучеше съвсем добре. Той имаше и нежни лирични стихове като тези за мечките, дето хапват ягоди, в които изразяваше любовта си към животните, както и велики мистични редове като тези за воловете по Монголския път, в които личаха познанията му по азиатска литература чак до Сюан Цун, великия китайски монах, кръстосвал от Китай до Тибет и от Ланчоу до Кашгар и Монголия с пръчица тамян в ръка. После неочаквано прозвуча кръчмарският му хумор в стиховете за Койота, който носи лакомства, и анархистичните му идеи за това, как американците не умеят да живеят, в стиховете за данъкоплатци, хванати в стаи-капани, построени от повалени с резачки бедни дървета (тук проличаваше също произходът му от дърварския Север). Гласът му беше дълбок, звучен и някак безстрашен, като гласовете на някогашните американски оратори и герои. Искреността, силата и човешката му надежда ме привлякоха, докато другите поети бяха или прекалено изтънчени в своя естетизъм, или твърде истерично-цинични, за да се надяват на нещо, или прекалено абстрактни и затворени, или политиканстващи, или като Къфлин твърде трудни за разбиране (едрият Къфлин казваше неща от рода на „неизяснени развои“, но там, където спомена, че откровението е нещо лично, усетих силното будистко и идеалистично влияние на Джефи, който беше споделял с добродушния Къфлин идеите си през годините им на приятелство в колежа, както аз бях споделял моите с Алва на Източния бряг, а и с други по-малко апокалиптични и по-разумни, но не толкова симпатични и тъжни младежи като него).

Междувременно множеството, насъбрало се в тъмната галерия, се напрягаше да чуе всяка дума от изумителната поезия, а аз обикалях от група на група, с лице към хората и с гръб към сцената, и ги подканвах да ударят по глътка, или се връщах и сядах отдясно на подиума, като надавах кратки одобрителни възгласи и дори цели изречения коментари без ничия покана, но в общото веселие никой нямаше нищо против. Беше велика нощ. Нежният Франсис Да Павия чете — от фини като люспи жълти или май розови листове, които внимателно прелистваше с дългите си бели пръсти — стиховете на починалия си приятел Алтман, който беше погълнал твърде много пейоте в Чихуахуа (или беше умрял просто от паралич), но не чете свои — очарователна елегия в памет на починалия млад поет, която можеше да разплаче дори Сервантес със седмата си глава, четеше ги с префинен гласец, от който ме напушваше смях, при все че, когато по-късно го опознах, Франсис ми хареса.