Николай Райнов - Богомилски легенди

И дари я още той с накити от злато и скъпоценни камъни, украсени всички с цветна глеч: умела работа на тирски златари. И — много скъпи съдини и рогове от слонска кост за вино и даде Соломон.

А когато на третия ден Балкиза пожела да си отиде, не й даде Соломон — и помоли я да остане, — че не бил й казал още всичко…

И засмя се Балкиза.

Една вечер, когато звезди пропъстриха небето, каза Соломон на савската царица:

„Словата на сърцето си ти каза вече.

Чуй сега какво ще каже Соломон!

От ранни младини съм слушал възточна притча — и тя ми спомня отблизо слуките на сегашния живот: нея ще ти кажа.

Живееше преди време момък. И закопня по жена сърцето му. И в тиха вечер като тая стана той, та отиде при черен маг. И поиска питие за обич. А каза му магът да донесе капка кръв от нея и четири от него.

И докле тя спеше, бодна я той, па взе капка кръв от ръката й.

А тя се събуди, но бе тъмно — и тя бе тръпна, та не видя.

И отиде момъкът при мага с капките.

Но вълшебникът му каза, че не ще му даде сводниче, ако си не продаде душата нему.

И съгласи се момъкът, защото обичаше жената повече от душата си.

И отдели магът четвъртата капка, па я закле със заклинанията на Черния Меч — и капката стана човешка сянка — и доби сила на жив човек.

А жената изпи питието — и прилепи се сърцето й към момъка. И обикна го тя: от все сърце го обикна.

Но сянката го следеше невидимо. И тровеше тя миговете на щастието му — и размътваше покоя на сърцето му.

И заснова замислен момъкът нагоре-надолу, отрови се сърцето му и не можете да намери покой. И така — чак докле умря. Цял живот.

А когато втори път се роди (защото, царице на Сава людете се раждат много пъти!) — той пак закопня по нея, та й разкри тайната на своите пътища. И каза й, че от любов към нея си е продал душата.

Уплаши се момата много, но го съжали и търсеше да му помогне.

И отиде при светец — мъж, славен по дела и чист по мисъл, та му разказа. Научи я тогава праведникът да отиде вечер в храма на планината и да пожъртвува всичко за оногова, когото люби.

Послуша го момата. И отиде на планината, па се помоли там.

И яви и се в храма Мъж със светло лице и с одежди от бял висон. Взе Той нож, та разпра гръдта й. И като извади сърцето й, запали го с огън от небето.

А тя умря.

И по свещено заклинание на светлоликия Мъж сърцето пламна с пурпурен пламък на саможъртвена любов — и тръгна след момъка.

Разбра тогава момъкът колко силна е била любовта на момата. А сърцето изгори дяволската сянка, пратена от черния магьосник и душата на момъка видя волност.

И когато изново се родиха на земята момъкът и момата, запалиха се от свръхземна обич — и обичта ги изгори с небесен пламък.

И сляха се в едно — и се издигнаха над облаците, а звездите украсиха главите им — и под нозете им се въртяха пламтящи вселени.

…От ранни младини съм чувал тази притча, царице. Но — колко малко спомня тя словата на сегашния живот.“

И когато млъкна Соломон, Балкиза каза:

„Притчи за богове — на боговете трябват.

— Наистина, малко спомня притчата на цар Соломона словата на човешкия живот: от небето е твоята притча негли — па и не е за земята… Защо ни са небесни притчи? — Та нали на земята живеем!…

— От ранни младини са ме обиквали царе, но аз не смогнах никого от тях да обикна…

И — мъдри, мъдри маги от Египет и Етиопия са ми предлагали питие за вечна младина — дано ги залюбя.

Суетна грижа! — Затворено си остана сърцето на Балкиза — и никого не залюби тя.

Не мъдрост дири жената у мъжа, а — нож. — И мъжът не търси у жената сърце, а — огледало.

— Нож и огледало — па нека бъдат украсени те с бисери, злато и трицветен корал, а може и да не бъдат никак украсени: все едно. Да, царю — нож и огледало: ето каква е любовта на земята.

И — венци от кръв…

Това е за людете.

А за боговете има обич на мъдрост и сърце.

Ти бог ли си?

… Мъдър бил Соломон не по младините си — тъй чувах аз…

Е видях, че на мъдростта му наистина няма дъно. Ала не мъдрост дири Балкиза, а — нож. Но няма нож у Соломона.

Притчи — добра украса на ум и за реч са те. Но в живота е безсилна всяка притча.

И — затова обичаме ние ножа.

Но — няма нож у Соломона.

— И тъй, аз си отивам.

Но когато дойде вечерта, когато плъзнат сенки низ пустинята — и косите на Соломона побелеят, нека си спомни царят за Балкиза, че — когато първица го срещна тя — подари му нож в ножница от крокодил!

Аз свърших!“

И когато Балкиза си отиде, влезе Соломон отново чертога си — и нещо ново зашумя в сърцето му… Но обширният покой, великолепно украсен, му се видя досъщ празен и студен.