Николай Райнов - Източни приказки

Зимен ден било, когато кроткият човек тръгнал към царския път с малка торбичка, в която била сложена пепелта.

Дълги редици вишневи дървета стърчали от двете страни на пътя, но те нямали не само цвят, а дори и листа. Декемврийският вятър свирел между клоните им. Човекът се качил на едно от най-високите дървета. Тъкмо се бил покатерил, отдалече се задал на кон князът, придружен от голяма свита. Придворните много се почудили, като видели, че тоя брадат мъж, доста стар наглед, не само не бърза да слезе, ами се и усмихва от дървото, като гледа княза.

— Луд ли си бе? — викнали те по него още отдалече. — Скоро слизай!

Но старецът все стоял горе и се усмихвал. Сам князът се възмутил и заповядал да го снемат и отведат в затвора. Тъкмо когато придворните се затекли да изпълнят тая заповед, те видели с ужас, че оня на дървото бърка в торбичка, вади пепел и я хвърля наоколо си. Изумели от страх и гняв, придворните се натрупали около своя повелител — да го запазят от пепелта.

Ала колко се почудили, като видели веднага след това, че по тях пада не пепел, а уханен вишнев цвят и че всички дървета наоколо се покриват изведнъж с едри бели цветове!

Тутакси подир това старецът слязъл от вишнята и паднал, та се поклонил на княза, както бил обичаят. Управителят, възрадван на чудото, извършено в негова чест, поканил човека в двореца, дето му дал голямо угощение, всички го обсипали с почести и накрая го изпроводили, като го надарили богато.

Не ще и дума, че тая случка не минала незабелязано. По градове и села се заприказвало за голямото щастие на добрия човек, когото князът удостоил с такава висока чест. Когато се върнал в родното си село, всички наизлезли да го посрещнат. Посрещнали го с такива почести, каквито не бил и сънувал.

Той заживял отново в селото, както преди. Ни той сам, ни жена му се подгордели след станалото. Като помнели своята предишна бедност, те продължавали да помагат на всички, които живеят в неволя.

Съседът му щял да се скъса от завист.

— Гледай го тоя простак — викал той на жена си. — Какви чудеса му е дошло на ума да направи с проста пепел! Та ако той може да направи това с пепелта от моето огнище, аз ще направя нещо много по-голямо. Отде да знаех, че тая пепел била чудотворна? Какво ще кажеш, булка? Да направя ли едно чудо, та да се слисат всички?

— Направи, мъжо, направи! — насърчила го жената. — Ти си учен човек — не си прост като оня. Ако речеш, всичко можеш да сториш.

Завистникът напълнил цял чувал с пепел и отишъл на пътя. Дълго чакал там: никакъв княз не се показвал, макар и да било разгласено, че управителят ще мине тоя ден през ония места. Най-сетне, като видял, че се задава бляскаво шествие, богаташът се покатерил на едно дърво и когато князът се приближил с придворните, оня ги посрещнал с цял облак от пепел.

Но тоя път пепелта не се превърнала на цветя. Малко преди това било валяло дъжд. Дрехите на всички били мокри. Пепелта, като паднала по тях, се превърнала на кал. Още по-лошо било това, че цяла шепа паднала в очите на княза, та той не знаел какво да прави. Въртял се, ослепял, насам-натам, махал с ръце, надавал ядосано викове.

Придворните тоя път не чакали заповед. Нахвърляли се върху злосторника, смъкнали го от вишнята и го набили. После го вързали за ръцете и нозете и го отвели в затвора. Дълго лежал там завистливият богаташ. Най-после го пуснали на свобода и той се върнал в селото.

Но и там не го чакало добро. Всички знаели вече за пакостите, които бил направил на своя съсед. Разчуло се било и за пепелта, и за боя, и за затвора.

Никой от съселяните му не искал да се среща с него. Дори и сродниците му го избягвали. Тъй и прекарали те — той и жена му — до края на живота си, презирани от всички.

Преди много години живеел в някое си село един старец. Той щял да се смята за най-щастлив от всички хора, ако не му пречело едно нещо: на дясната си буза имал голяма буца. Тя не само го правела грозен, но му и тежала.

Как му дошло това нещастие? Ето как:

Една нощ той трябвало да преспи на поляната в гората, дето бил отишъл за дърва. През нощта, види се, го ухапало нещо и на заранта бузата го засърбяла. Почесал се. Мястото се надувало. Отекло. Излязъл нарастък, на големина колкото лешник. Почнал от ден на ден да расте. Станал колкото орех. После — колкото ябълка.

Тогава старецът повикал знахари, баячи и биляри, но не му помогнали. И лекари повикал. Давали му церове след церове. Нищо не помогнало. Буцата все растяла и растяла. Станала колкото краставица, а после — колкото малка тиква. Толкова му тежала, че трябвало вече да си навежда главата надясно. Изкривил му се вратът от навеждане.