Николай Райнов - Източни приказки

— Тъй ли? — креснал той. — За това ли те виках аз, престарял глупчо, да дойдеш при мене? Да се подиграваш и с мене, и с жените ми? Не те е срам! Скоро да се махнеш от къщата ми, та да те не видя вече!

Тъй управителят изпъдил стареца.

Бинг излязъл от тоя град и отишъл в съседното градче. Изморил се. Откак тръгнал от гората, не бил ял. Прилошало му. По-натам не му стигали сили да върви, а пък и пари нямал да преспи някъде.

Седнал на един камък и сложил папагала до себе си. Седи старият Бинг, навел глава, и мисли. А папагалът го гледа с червените си очи и току почва да бъбре:

— Продай папагала! Продай папагала! Продай папагала!

— Как тъй ще те продам, папагалчо? Какво ще правя после без тебе?

— Нищо, ти ме продай! Нищо, ти ме продай!

— Не ща да те продам.

— Галчо ще избяга. Галчо ще избяга. Галчо ще избяга.

Поразмислил старецът. Видял, че няма друго средство, освен да продаде своята обична птица. Взел клетката и право на пазара. Застанал на най-видното място, привързал за клетката хватка сено — в знак, че птицата се продава — и почнал да се разговаря с папагала. Каквото и да запита, птицата му отговаря. Насъбрали се наоколо много хора да гледат. Всекиму се искало да види чудната птица, която приказва също като човек.

Приближил се един чиновник, погледал папагала, па си помислил:

„Нашият градоначалник много обича всякакви редки и скъпи неща. Ще му отведа тоя старец с папагала. Дано птицата се хареса на градоначалника.“

И той завел Бинг при градоначалника. Още щом видял папагала, оня много го харесал.

— Колко искаш, старче?

Преди да успее Бинг да си отвори устата, папагалът размахал криле и казал:

— Десет лани, десет лани. Повече не трябва, по-малко не вземам.

— Много хубаво отговаря твоят папагал. И умно. Ще го купя.

И градоначалникът заповядал да наброят на стареца десет лани сребро.

На Бинг било жал да се раздели със своя храненик и възпитаник. Гой погледнал папагала и се просълзил. Но птицата му кимнала с качулката си и му смигнала с червеното си око.

Отишъл си Бинг.

— Искам да ям, искам да ям! Да ям, да ям, да ям! — натракал папагалът.

Градоначалникът му донесъл ориз и вода. Птицата се наяла, пийнала вода, па си затворила очите и се наежила: всичките й пера щръкнали.

И току надала глас:

— Време е да спя, време е да спя! Да спя, да спя, да спя!

Градоначалникът оставил птицата на мира. Толкова се радвал на своята покупка, че дори поблагодарил на чиновника.

На заранта градоначалникът влязъл да види папагала.

— Трябва да се мия, трябва да се мия! Да се мия, да се мия, да се мия! — развикала се птицата.

Донесли златна чаша с бистра вода. Папагалът скочил в нея и почнал да се плиска. Сетне литнал и кацнал на паравана от лак. Взел да се изтърсва от водата и да си причесва перата с червения кълвун.

Като се изсушил, погледнал градоначалника, па затракал:

— Благодаря, сбогом! Благодаря, сбогом! Сбогом, сбогом, сбогом!

Че като хвръкнал през прозореца — дим да го няма. Никой вече не го видял.

Когато старият Бинг пристигнал в своята горска колиба, папагалът бил вече там.

Едно време живеели в Япония двама братя. По-големият се казвал Хозузори, а по-малкият — Хоходеми.

Хозузори бил добър рибар, а Хоходеми — опитен ловец. Когато умрял баща им, те си разделили имота му тъй: рибарят взел морето, а ловецът — планините. И двамата били доволни от дележа.

Хоходеми отивал на лов по планините и се връщал всяка вечер с много дивеч. Но на брата невинаги му вървяло. Понякога, като се качи на лодката, Хозузори трябвало да се навърта край брега, дето нямало много риба; невинаги можел той да хвърли мрежи в открито море, тъй като в бурно време вълните се издигали нависоко и можели да обърнат лодката му. По едно време бурите зачестили и той трябвало да лови само с въдица и да се връща вкъщи с две-три шепи дребна риба.

— Не може тъй — рекъл той една вечер на брата си. — Време е да си разменим занятията. Ще ти дам въдицата и мрежите, а ти ми дай лъка и стрелите. Ти върви на риба, а аз ще тръгна по лов.

Малкият брат се съгласил.

— Защо не? — казал той. — Да не мислиш, че моята работа е лесна? Цял ден тичам по скалите и си дера дрехите в храсталака, за да убия две-три птици или един заек. А ти си седиш в лодката и рибите идват сами да се закачат на въдицата ти или да влязат в мрежата.

На другата сутрин Хозузори тръгнал на лов, а Хоходеми — на риболовство. Но и двамата се върнали с празни ръце. Хозузори не знаел къде какъв дивеч живее и не умеел да открива следите му. А Хоходеми — както бил пуснал въдицата в морето — я дръпнал, но не измъкнал нищо; не измъкнал дори и самата кукичка: тя изчезнала някъде.