Николай Райнов - Източни приказки

— Хайде де! Недей лъга! Ти си, ти!

— Не съм, кълна ти се, че не съм аз.

— Ами кой друг ще е?

— Брат ми. Той ми разказа всичко и аз дойдох да те пусна.

— Лъжеш, хитрецо! Ти веднъж вече успя да ме измамиш, но втори път няма да ти се дам. Каквото щеш, приказвай, не слизам от гърба ти. Хайде отнеси ме в кръчмата, че ми е загоряло гърлото.

Търговецът се направил на глух. Отишъл си право вкъщи. Неволята му не слязла от гърба и там. Никой не я виждал, никой й не чувал гласа освен оня, който я носел на гърба си. Тя постоянно повтаряла да я отнесе в кръчмата, но той — като помнел братовите си думи — не я слушал.

На другия ден заранта дошли хора и казали на търговеца, че един кораб, натоварен с негови стоки, потънал в морето. Тогава богаташът решил да отиде за пръв път в кръчмата — дано забрави скръбта си. Там Неволята слязла от гърба му и почнала да пие и да яде с него. Много пари изгуляли те тая нощ.

На сутринта съобщили на търговеца, че наводнение отвлякло големия му чифлик заедно с едрия и дребния добитък. На мястото останали развалини. Още по-тежко станало на търговеца. Но Неволята го утешила: и този път го подмамила да отиде в кръчмата.

Загубите идвали една през друга, една от друга по-големи. За късо време богатият търговец обеднял. Той вече не излизал от кръчмата. Пиел, залагал и за всичко слушал гласа на Неволята. Най-сетне се отчаял: решил да се обеси.

Отишъл той при жена си и й казал какво намерение има. А тя му рекла:

— Щом е виновна за всичко Неволята, защо се не отървеш от нея? Нали видя: брат ти се отърва от Неволята и му тръгна на добре. Махни от себе си тая пуста Неволя!

А тя, като чула тия думи, още по-силно се стиснала за шията на търговеца.

— Не ме пуска, невясто, не ме пуска. Как да се отърва от нея, като се е стиснала на шията ми? Намислих да се обеся, та и нея ще стисна с въжето — да умре. Поне на вас с децата тогава ще тръгне.

Като чула това, Неволята скочила от гърба на човека, па се хванала за дрехата му. Тогава той намислил една хитрост. Излязъл на двора и отсякъл два дъбови клина. Единия от тях забил яко от едната страна на главината на едно колело. Неволята гледала и не разбирала що прави. Той вдигнал на рамо колелото, взел и другия клин и брадвата, па тръгнал към реката.

— Що си намислил да правиш? — попитала Неволята. — Да нямаш намерение да се давиш?

— Улучи — казал търговецът.

— Ами защо ти е това колело?

— Ще си оставя на него дрехите. След като се удавя, защо ще ми са дрехи?

И той си съблякъл горната дреха, па я оставил на колелото. А Неволята рекла:

— Щом си намислил и тъй да се давиш, поне да отидем в кръчмата, та да изпием тая дреха.

— Слушай, проклета Невольо! Досега каквото си казала, все съм бил готов да го изпълня. А ти ни веднъж не си ми угодила.

— Добре. Кажи що искаш!

— Хайде да поиграем на криеница.

— Да поиграем.

— Ти замижи, а аз ще се скрия.

Неволята замижала, а търговецът се пъхнал под колелото и си наметнал отгоре дрехата. Неволята го намерила бързо.

— Хайде сега пък ти замижи! Но да знаеш, че не ще можеш лесно да ме намериш. Аз ще се пъхна в някоя цепнатина, дето не можеш ме намери — и три години да търсиш.

— Ще видим. Хайде крий се!

Неволята почнала да обикаля и видяла цепнатината в главината на колелото. Пъхнала се там и се свила тъй, че цяла се скрила вътре. Търговецът разбрал, че е там. Взел клина и го зачукал с брадвата тъй, че Неволята не можела вече да излезе. После грабнал колелото и го хвърлил в реката.

Неволята се удавила, а търговецът се върнал вкъщи. Оттогава всичко му потръгнало пак, но той се отучил да завижда и да се гордее с богатството си.

Имало един богат търговец. Той живеел щастливо с жена си и с едничкия си син. Момчето било още малко, а пък показало голям ум, какъвто и малцина възрастни имат. Казвали го Курт.

Един ден, както семейството седяло да обядва на двора, под лозницата, прилетял славей и почнал да пее. Пее и не спира. Дори и не пее, а като човек говори, само не се разбира какво иска да каже. И мъжът, и жената се заслушали в песента му. Сторило им се, че славеят оплаква някого.

Слушал търговецът, слушал, па най-сетне, като не могъл да се стърпи, рекъл:

— Да намеря човек, който би ми казал какво говори това птиче, но право да ми каже, а не да ме излъже, бих му дал на драго сърце половината си имот и бих го смятал освен това за най-близък приятел. Ала дали ще се намери такъв човек.