Елин Пелин: Ян Бибиян на Луната

Отнякъде се понесе глух, като изпод земята, страшен рев, приличен на лъвско ридание, повтори и потрети. Ехото му отговори тайнствено и страшно.

Ян Бибиян и Калчо се спогледаха. Такъв вик не бяха чували на Луната.

— Лъв! — рече Калчо малко плахо.

— Лъв на Луната? — засмя се Ян Бибиян, уж спокоен, но и той чувствуваше някаква плахост в душата си.

Няколко минути настана тишина, която след тоя зловещ рев изглеждаше страшна. Ян Бибиян и Калчо, вперили напрегнато очи в тъмнината, стояха неподвижно.

Внезапно някакъв ужасен трясък, тътнеж като от стотина гръмотевици, се чу някъде в тъмнината и околността се раздруса като от земетресение.

— А това какво може да бъде? — рече Калчо.

— Навярно скали паднаха в отвора на някой от тия угаснали вулкани — отговори Ян Бибиян.

На стотина-двеста метра от мястото на „Светкавица“ нещо цамбурна. Чу се плясък, като че някакво тежко тяло падна във вода. Последва го първият зловещ рев, продължителен и страшен.

— Тук има някакви животни — каза Ян Бибиян. — Нека пуснем прожектора!

Калчо отвори прожектора, който беше върху гърба на апарата. Лумна силна, ослепителна светлина. Той я насочи към мястото, гдето се чу силното цамбуркане, и тя заигра по широката равнина.

И ето че в края на снопа светлина, който излизаше от прожектора и падаше като голям светъл кръг, се показа една едра глава, прилична на главата на гущер, сбръчкана и люспеста, и се изправи на дълга шия. Тя си отвори широките уста, премлясна нещо и като зина, нададе продължителен и страшен рев — същия рев, който Ян Бибиян и Калчо чуха вече два пъти…

— Животно, животно! — извика Калчо.

— Вземи апарата и се опитай да го фотографираш — рече Ян Бибиян.

В това време на големия светъл кръг на прожектора израснаха още няколко такива глави и почнаха да реват.

Размаха се твърда, тежка опашка, назъбена отгоре, и заудря силно. При нейното удряне заплискаха големи бризги вода.

— Ние сме при някакво езеро — рече Ян Бибиян. Повърхност водна обаче не се виждаше. Ситна, преплетена, сива растителност покриваше всичко.

Ян Бибиян и Калчо с фотографически апарати в ръце бяха устремили очи към чудовищата и правеха снимки.

Едно от тия животни подскокна и се изправи. То беше огромно. Имаше около 20 метра дължина, дълга шия, глава, която бе сравнително малка и не отговаряше на голямото гущерско туловище, опашка къса и твърда, крака немного високи, с лопатарести стъпала. То пристъпи лениво, проточи нагоре дългата си шия и изрева.

— Ами ако ни нападне? — рече Калчо.

— Приготви за всеки случай топчето! — каза Ян Бибиян.

Калчо отиде при малкото топче, което беше върху главата на „Светкавица“, напълни го и се прицели към чудовището.

— Да гръмна ли?

— Не! — каза Ян Бибиян. — Само в случай на опасност. Нека бъде готово!

В това време иззад хълма, където бяха, се появиха няколко малки светлини, които се раздвижиха като фенерчета и подскачаха към „Светкавица“.

Ян Бибиян, който ги забележи, веднага обърна прожектора нататък.

Десетина лунаги, които носеха в ръце светещи плочки, приближаваха към „Светкавица“. Те подскачаха бавно и леко, като че танцуваха, и дружно пееха някаква тържествена песен. Бяха загърнати в дълги зелени наметки, които покриваха и главите им.

Прожекторът осветяваше ясно идещите лунаги и Ян Бибиян видя, че ги предвождаше един, който се различаваше от всички други по облеклото си. Той носеше в ръце високо вдигнат прът, на който се развяваше знаме, върху което бе нарисуван голям кръг, излъчващ синя светлина.

Като постояха в светлия кръг, който хвърляше прожекторът, те тръгнаха пак, като повишиха гласа на песента си.

— Що за дяволи са това? — рече Калчо.

— Някакво шествие навярно.

— Или някакво пратеничество. Уверен съм, че идат при нас.

И действително шествието на непознатите полека-лека се приближаваше, странните им лампички блещукаха в нощта и, макар и слабо, осветяваха им пътя.

Скоро те приближиха до „Светкавица“ и се спряха. Водачът излезе напред, вдигна още по-високо знамето, което носеше, и почна да вика нещо. Те стояха в осветения кръг, който излизаше от сияещото тяло на апарата, и се виждаха много добре.

— Какво да правим? — попита Калчо.

— Да ги повикаме! — рече Ян Бибиян.

Двамата се възправиха на гърба на „Светкавица“ и почнаха да дават знак с ръце на непознатите да се приближат.

Водачът се обърна, даде знак на придружаващите го и тръгна напред.