Елин Пелин: Ян Бибиян на Луната

Ян Бибиян пусна „Светкавица“ над тая звезда и дълго я обикаля. Кратерът зееше тъмен и страшен и от дълбоките му недра, в които преди милиони години е клокочила огнена лава, сега излизаше хлад, пустота и мъртвило.

— Чудно, чудно! — говореше Ян Бибиян, като наблюдаваше с голям интерес.

— Чудно и страшно! — рече Калчо.

— Тая непозната за хората лунна планина нека наречем Иа — каза Ян Бибиян.

— О! — извика с възхищение Калчо. — Това е чудесно! Жалко само, че Иа никога няма да види тая своя съименница.

— Може и да я види — рече Ян Бибиян. Калчо направи учудено лице.

— Какво се чудиш, приятелю? Ние бихме могли да направим още една разходка дотук. Тогава ще доведем Иа. Сега вече от Земята ще се уреждат често излети до Луната. Това може би ще стане нещо твърде обикновено и никой няма да се учудва.

— Във всеки случай аз вече нямам намерение да идвам — каза Калчо.

— Защо?

— Погрозня ми душата от тия гледки… И после, Дагада…

Ян Бибиян се засмя.

Но когато обърна „Светкавица“ на друга страна, той извика високо като дете:

— Калчо, гледай, гледай там!

Калчо допря лицето си до малкото прозорче. Далеч в хоризонта се издигаше висок връх, който блестеше като купол на някой огромен храм. Около него блещяха други няколко по-малки, симетрично разположени. Тая ослепителна група представляваше нещо като глава на пръстен и светеше с блясъка на диаманти.

— Да, да, това са диаманти. Цели планини, кристализирани на диаманти! — извика Ян Бибиян. — Какъв хубав подарък би било това за Иа, ако би могло да се занесе на Земята!

— Това нещо надминава всяко въображение! — извика Калчо.

„Светкавица“ полетя нататък.

Скоро те се намериха над една област, цялата светеща, като че тука бе пръсната жарава от всички вулкани, които някога са изригвали.

— Как да наречем тая вълшебна планина с диамантените върхове? — попита Калчо.

— Да я наречем „Пръстенът на Лиана“ — рече Ян Бибиян.

— Жалко, че не ще да може да го тури никога на ръката си! — засмя се Калчо, като записваше върху картата пред него.

— Ами тая светеща област знаеш ли какво представлява? — каза Ян Бибиян. — Това е област, осеяна и направена цялата от скъпоценни камъни.

— О, ако биха били пренесени на Земята!

— Тогава ще изгубят цената си и ще се продават за играчки на децата.

Радиоприемателят на „Светкавица“ иззвъня. Ян Бибиян се стресна и взе слушалката.

— Ало… ало…

— Иа, Иа се обажда! Ян Бибиян, ти ли си? „Светкавица“ ли е там?

— Да, да, Иа… Извинявай, много бяхме заети, затова не се обадихме!

— Как сте, Ян Бибиян? Много се безпокоим. .

— Всичко е добре. Здрави сме, бодри сме. Сега правим изучвания на оная страна на Луната, която не се вижда от Земята. Интересно… Чудесно! Цели диамантени планини открихме… Сега сме на път… летим.

— Кога ще се върнете? Няма ли край тая ваша обиколка! Тук целият свят се интересува само за вас. Пусна се слух и всички вестници писаха за някаква катастрофа със „Светкавица“. Какво има? Кажете самата истина!

Ян Бибиян почна да се смее:

— Никаква катастрофа. Тук всичко е благополучно и ние след два-три дена тръгваме обратно за Земята.

— Ах! Как се радвам, как се радвам! — развика се Иа.

— Да, да, и ще се върнем с булки… И аз, и Калчо. Царски дъщери. На великия владетел Ягага. Моята се казва Шагада, а на Калчо — Дагада.

— А, а, а! — почна да вика гневно Иа. — Какво говориш? Шегуваш ли се? Какви са тия лунатички?…

Ян Бибиян почна високо да се смее и накратко разправи историята с Шагада и Дагада и тяхното желание да дойдат на Земята.

— Не може… не може! — извика Иа. — Забранявам!… По-добре не се връщайте тогава!…

— Успокой се, Иа!

— Това е невъзможно!

— Бъди спокойна! Ние ще ги оставим тук до второ връщане.

— Как! Ти мислиш да се връщаш още веднъж там! Никога вече! Никога вече няма да те пусна! Всяка вечер гледам тая жълта Луна и вече я мразя. Струва ми се, че това е някаква гнила тиква. Ела си по-скоро, чуваш ли? Фют всеки ден ме посещава… Чуваш ли?… Ще тръгна с него, ако не се върнеш!

— Фют! Какво говориш? Той не е ли престанал да се интересува за мене?

— Сега той се интересува за мене повече, отколкото ти — отговори Иа.

— Слушай, Иа, Иа!

Но Иа не се обади вече. Тя сърдито сложи слушалката.

В къщи у нея чакаха стотина дописници от всички големи европейски и американски вестници. Тя се яви сърдита пред тях. Очите й бяха овлажнели.

— Какво има, обади ли се? — запитаха едногласно те.