Елин Пелин - Ян Бибиян на Луната

— Мили татко — каза Шагада, — от далечната Ваха всяка вечер ще гледам златната наша Маха. И от мислите си ще построя мост между Ваха и Маха. По тоя мост непрекъснато ще върви моята любов към вас. И бързо летящите наши мисли ще съкратят пространството, което ще ни дели. Искаме да отидем, татко!

— Добре, мили мои деца, вашата молба за мене е закон.

Ян Бибиян, като видя, че няма лесно да се откопчи от тая беда, прибягна до друга хитрост.

— Велики Ягага — каза той, — желанието на дъщерите ви е непоколебимо. Те жертвуват всичко от любов към нас. Щом е тъй, нека бъде, както те искат. Само че ще ви моля да ни оставите с моя другар Калчо три дена насаме, да изпросим разрешение от Ваха. Без нейно съгласие ние не можем да вземем жени от чужди свят. Иначе тя ще ни порази с гръм още преди да стигнем до нея.

— Да бъде! — каза тържествено Ягага и протегна благославящи ръце.

Ян Бибиян даде знак на Калчо веднага да тръгнат. Шагада и Дагада не искаха да ги пуснат и хванати за тях, ги изпроводиха чак до изхода на своя подземен дворец.

Ян Бибиян и Калчо, съпроводени от своя водач Магу, незабавно отидоха при „Светкавица“. На Магу казаха да се върне и да ги остави сами.

Ала Магу не смееше да ги остави. Той каза, че ще се оттегли наблизо тук в отделна стая и ще се грижи за тях и за храната им.

Ян Бибиян, за да го подкупи, даде му две бутилки вино и му каза да стои там и да пие, докато го повикат.

Очите на Магу светнаха. Той грабна бутилките и като ги мушна под наметката си, бързо се отдалечи. а Ян Бибиян и Калчо останаха на съвещание.

Те още не бяха намерили възможност да обиколят Луната и подробно да я изучат. А да се върнат така, то значеше напразно да излезе тяхното пътуване дотука.

— Е, какво да правим сега? — каза Ян Бибиян. — Ние двамата — царски зетьове!

Калчо се засмя широко. Той погледна Ян Бибиян в очите и после двамата се заляха в неудържим и продължителен смях.

Ян Бибиян и Калчо се прибраха в стаята си, но дълго време не можаха да заспят. Обтегнати на своите меки легла, угасили странната светлина, която идеше от някакви плочи, залепени по стените, те се разговаряха в тъмнината.

— Какво ни предстои да правим? — питаше Ян Бибиян често.

И прекъснатите разсъждения от тоя въпрос отново продължаваха.

— Ако останем за по-дълго тук, ние ще имаме възможност да направим обширни изучвания на цялата Луна и на нейното население. От едно кратко престояване нищо няма да разберем. То ще остане само като един подвиг без никаква полза.

— Значи, на тебе ти се остава? — попита насмешливо Ян Бибиян.

Калчо не отговори.

— Значи, остава ти се? — повтори Ян Бибиян. — Види се, Дагада ти хареса и положението ти на царски зет ти се вижда приятно.

— Какво бих правил на Земята? — рече тъжно Калчо. — Аз нямам нийде никого. Аз съм едно творение от кал, без родители, без близки. Единственият най-близък човек ми си ти, Ян Бибиян, но ти ще слезеш там, тебе те чака целият свят, имаш близки, ще се ожениш за Иа и тогава аз ще стана излишен за тебе. Самотен, там ще ми е мъчно, много мъчно.

Гласът на Калчо затрепера и преля на плач.

— Приятелю мой — каза Ян Бибиян, — нашата съдба е обща. Ние сме свързани. Магията, която беше ни уплела, може би още ни държи. Аз те имам като роден брат и каквото и да стане, моите чувства няма да се променят.

Като каза това Ян Бибиян, през широкия отвор на стаята, който служеше за прозорец, проникна тънка синкава светлина и разреди мрака, който цареше там.

Ян Бибиян се вдигна от леглото и погледна. През плътната тъмнина, която цареше навън, там някъде на мастиленото небе светеше с чудна красота като огромен синкав диамант грамадният кръг на Земята.

Сякаш електрически ток премина през цялото тяло на Ян Бибиян. Той скочи бързо и отиде до кръглия прозорец.

— Какво има? — попита Калчо.

— Стани, стани! — възбудено извика Ян Бибиян. — Стани да я видиш нашата прекрасна родна планета!

Калчо скокна, възбуден от трескавите думи на Ян Бибиян, и дойде при него.

С метнати един на друг въз рамена ръце те застанаха изумени пред вълшебното зрелище, което представляваше небето тая вечер.

Неговата тъмна дълбока безкрайност бе обсипана с милиарди звезди, малки и големи, които блещяха разноцветно. Посред тях се носеше с бързина блестяща комета със светла опашка, която леко трепереше. А на средата, сред тоя рояк от светлина, цареше огромният синкав кръг на Земята, по чието лице лежеше голяма сянка, прилична на воин, застанал на стража. Неговото лице и мускулите на двете му ръце бяха огромни.