Елин Пелин: Ян Бибиян (Невероятните приключения на едно хлапе)

Кацарят поведе Ян Бибиян към работилницата си, пред която бяха наредени големи бъчви. Тук, като продължаваше да държи Ян Бибиян за ръка, почна да преглежда бъчвите една по една, да ги чука с пръсти и да наднича внимателно из тях. При една доста голяма бъчва той се спря по-надълго и след това каза на Ян Бибиян:

— Влизай вътре!

Ян Бибиян почна да се дърпа.

— Влезни, влезни, момчето ми, не се бой, искам нещо да я опитам!

Ян Бибиян, като видя, че другояче не може, хвана се за ръба на бъчвата, повдигна се и се бутна в нея. Тогава кацарят грабна един здрав кръгъл капак, турна го отгоре, взе чука и бързо го закова.

— Пусни ме бе, чичо кацарьо! — завика Ян Бибиян. — Пусни ме, няма вече да крада! Моля ти се!…

Ала кацарят не отговори. Той обърна бъчвата и почна да я търкаля. Ян Бибиян се въртеше в нея, блъскаше се и викаше, ала бъчвата продължаваше да се търкаля.

Кацарят изкара бъчвата на полето, дотъркаля я до реката и я бутна вътре. Дълбоката вода я понесе леко и спокойно.

Ян Бибиян вече не се тръскаше, той се носеше плавно като в сякоя лодка и усещаше, че го носи вода. Това го изплаши страшно:

— Фют, Фют — извика той, — спасявай ме! Ти си дявол, ти всичко знаеш, ти всичко можеш, спаси другаря си!…Фют, Фют!…

Ала бъчвата вървеше и Ян Бибиян чуваше само плясъка на водата и нищо друго. Люшкан дълго по вълните и уморен, той заспа.

От няколко дена по бреговете на реката скитаха трима стари иманяри. Беше се пръснал слух, че от някакъв аероплан, който пренасял за Индия багаж на прочут махараджа, паднало едно буре със скъпоценности и злато.

Старите иманяри тръгнаха из околността и тайнствено разпитваха дано открият следите на приказното богатство.

Тая нощ иманярите нощуваха край реката. Те бяха си наклали огън в едно притулено място и завити с тежки ямурлуци, лежаха край огъня, отдадени на мечти и разговори. Призори, когато почна да се развиделява, един от тях стана да се поразходи край реката и да прави наблюдение, защото им се стори, че отнякъде се донесе особен шум.

Отведнъж той извика с всичката сила, хвърли ямурлука си и заскача като луд.

— Бурето, бурето, бурето!

Двамата, които лежаха още край огъня, наскачаха и се впуснаха към реката.

А другарят им все още продължаваше да скача, да се тръшка по земята, да сочи с ръка и да вика:

— Бурето, бурето! Аз го намерих, аз пръв го видях, на мене половината, а другата половина си делете вие! Бурето, бурето, бурето!

— Какво има бе, какво има?

— Бурето, иде богатството, гледайте го, иде, плава! То е!… Ох, ох, ох! Прощавай, сиромашийо!

И наистина другарите му, като се взряха в реката, която вече почваше да се посребрява от появилата се заря, видяха, че върху нея плава едно голямо буре.

Силна, лудешка радост ги обхвана. Те почнаха да викат, да скачат и без много да мислят, нахвърляха се в реката с дрехите заедно и почнаха да газят.

Реката на места се разливаше и беше по-плитка, но на места беше дълбока. Тогава тримата иманяри се хвърлиха да плуват. Водата беше студена, но те не я усещаха. Радостта, че са намерили имането на махараджата, ги сгряваше.

С плаване, с газене, цели измокрени, те най-после уловиха бурето и почнаха внимателно и предпазливо да го тикат към брега.

— Пазете да го не разбием, хей! Отиде ни всичкото… Мале, мале, мале, с късмет си ни родила! — говореше един от иманярите.

— Внимание, внимание! — повтаряха другите и тикаха полека бъчвата.

От виковете и от шума, който вдигнаха, Ян Бибиян се стресна и се събуди. Изпърво той помисли, че го носят дяволите, и изтръпна от страх. Ала бързо се успокои, зощото разбра, че някакви хора се мъчат да го изкарат на брега.

И наистина подир малко той усети силно сътресение от някакъв тъп удар. Бъчвата беше изкарана на брега и се търкаляше по някакви камънаци. Отведнъж тя спря. Ян Бибиян чу:

— Да го отворим ли? — каза тихо някой.

— Не, не тука — отговори друг. — Нека го търколим на скришно. Никой да не види.

— Да не го отваряме сега — рече друг. — Минават хора, ще ни видят. Да го заровим в земята и довечера, когато се стъмни, да го отворим.

„Олеле — помисли си Ян Бибиян, — ами сега, ако ме заровят в земята! Съвсем ще се задуша.“

— Не може, не може. Кой ти има търпение да чака! Дайте го тука във върбалака да го отворим!

— Да, да, не можем да чакаме!

Бъчвата почна пак да се търкаля по камъните, после мина на меко и най-после Ян Бибиян чу шомолене на листа и удряне на вейки от дървета. Бъчвата спря.