Елин Пелин: Ян Бибиян (Невероятните приключения на едно хлапе)

— Дайте сега теслата! — чу се глас и подир малко няколко силни удара със сечивото разбиха капака, който изхвръкна далеко от бъчвата.

Ян Бибиян подаде главата си и след това бързо изскочи.

— Таласъм, таласъм! — запищяха иманярите и хукнаха да бягат. Ян Бибиян хукна на друга страна. Той тичаше с всичка сила, като избягваше открити места, а се криеше все между ракитака и върбите, които растяха наоколо.

Отведнъж някой му извика:

— Стой!

Ян Бибиян изненадан се спря.

Пред него стоеше Фют.

— Фют! Какво стана, защо ме остави да ме затворят в тая бъчва, защо?…

— Ян Бибиян, аз те спасих. Ако не бях посочил бъчвата на тия иманяри, които се разбягаха, ти щеше да загинеш в нея. Аз вървях покрай реката и те следях. Исках да вляза и да извадя бъчвата, но беше ме страх, защото вчера хвърлиха светена вода в реката… Ела с мене! Аз няма да те оставя.

— Ах, добри мой приятелю! — рече Ян Бибиян, прегърна Фют и го целуна с възхищение.

Фют придружаваше навсякъде чорлавия си приятел, помагаше му и го насърчаваше във всички игри, във всички лудории и във всички лоши замисли, които се раждаха в главата на Ян Бибиян. Само че в тая глава понякога се промъкваха като крадци и мисли, които наскърбяваха дяволчето. Ян Бибиян например твърде често мислеше за родителите си, отиваше скришом нощно време и оставяше по един хляб на прага на тяхната бедна къщица. Тоя хляб, разбира се, той крадеше от махленските фурни.

Фют един ден разправи това на баща си, който беше се вече подобрил с него и му даваше разни съвети.

Старият дявол се изсмя, като чу оплакванията на сина си.

— Тая глава, в която влизат добри мисли, може да бъде сменена — каза той и потупа сина си по рамото.

От няколко дена Ян Бибиян забеляза, че върху старата върба край воденицата, в която продължаваха да живеят с Фют, кацваше една черна врана, която дълго стоеше неподвижна и замислена. Ян Бибиян я замеряше с камъни и искаше да я пропъди, но тя стоеше там и не се боеше. Само от време на време изгракваше жално и пак млъкваше.

Веднъж Ян Бибиян сполучи да я удари с едно камъче. Тогава враната му проговори с човешки глас:

— Ян Бибиян, пази се от лошия си другар! Не ме пъди, защото ще ти дотрябвам! Не говори нищо за мене!

Като каза това, враната се вдигна тежко от клона, на който стоеше, и отлетя.

Това стресна Ян Бибиян. Той се уплаши от тая тайнаствена птица и бързо се скри във воденицата.

От тоя ден в душата на Ян Бибиян се възцари безпокойствие.

От погледа на Фют не можа да избегне лошото настроение на Ян Бибиян и той реши да му създаде някакво забавление и да разсее замислеността му.

— Ян Бибиян — каза му Фют, — искаш ли да поиграем с децата, които се събират хе там на поляната край града?

— Разбира се, че искам — каза Ян Бибиян, чиято душа бе закопняла за шумни детски игри, — но ти, Фют, ще ги изплашиш.

— Не, аз ще се преправя на циганче и ще играя като тебе с другите деца.

И отведнъж Фют се преобрази на палаво циганче, с весела усмивка, с бели зъби, с къдрави коси и светли игриви очи.

— Така ми по харесваш — каза му зарадван Ян Бибиян.

Край града имаше широка зелена поляна, гдето се събираха да играят деца от махалата. Наблизо там беше и грънчарницата на чичо Горчилан. Той беше тих и добър човек, с очила на носа и с голяма кална престилка, закачена на шията му и препасана на кръста му. Той правеше хубави глинени съдове, стомни, паници, блюда, грънци, ухатки и гювечи. Тия съдове съхнеха, наслагани пред малката му работилница, и децата често му правеха пакост, като хвърляха камъни и ги чупеха или ги сгазваха с малките си боси крака, докато бяха още сурови.

Чичо Горчилан се сърдеше, хокаше малките немирници, пъдеши ги, молеше им се, но никога не беше груб и никога не посегна да удари някого. Защото той имаше добра душа и обичаше децата. Той сам нямаше деца, радваше се на чуждите и прощаваше немирствата и пакостите им.

Тоя ден той бе си направил едно човече от кал и беше го оставил да съхне пред работилницата. Това човече бе голямо колкото Ян Бибиян. Чичо Горчилан беше го напривил изкусно, също като живо, и беше го нарекъл Калчо.

Калчо стоеше пред работилницата като някое истинско дете. Стъпил здраво на босите си крака, възпретнал крачоли, с ръце в джебове, той се сушеше на слънцето. Чичо Горчилан бе зает нейде в двора около пещта, гдето печеше своите глинени произведения, когато Фют и Ян Бибиян, скитайки по поляната да търсят деца, се спряха пред Калчо. Това неподвижно, глинено дете ги предизвика със своето юначно спокойствие и устремен към слънцето поглед. В душата на Ян Бибиян се събудиха всички лоши качества и злини. Той пристъпи към глиненото дете и го ощипа толкова силно за бедрото, че откъсна оттам парче кал. Това му направи голямо удоволствие. Той откъсна трънче и почна да муши Калчо в ребрата, в ушите и да го боде по босите крака. Калчо търпеливо понасяше жестоките подигравки, а Фют стоеше отстрана и се превиваше от смях.