Елин Пелин: Ян Бибиян (Невероятните приключения на едно хлапе)

— Не плачете, Ян Бибиян е жив! Тоя гроб нарочно е изкопан от дявола, за да ви накара да не търсите момчето си, та да остане напълно под неговата власт. Аз бях хубаво момиче, но мене лош магьосник ме превърна на грозна врана. Ян Бибиян се сдружи със сина на дявола, но аз ще направя всичко, да го спася. Слушайте!

Майката и бащата на Ян Бибиян приседнаха на тревата до тоя лъжлив гроб и враната почна да им разправя:

— Аз съм дъщеря на един богат чифликчия и негово единствено дете. Ние живеехме в един голям и хубав град край река Дунав. Чифликът ни беше в близко село и повечето време прекарвахме там, особено през пролетта и лятото. Там аз си играех на свобода и воля по зелените ливади, берях цветя, тичах, виках и се радвах. Баща ми и майка ми много ме обичаха и много се грижеха за мене.

Сред нашия чифлик имаше един голям баир, покрит с гора. На самия връх на баира баща ми беше направил хубава беседка и ние често ходехме там на хладина и почивка. От тоя връх се виждаха далечни непознати гори, планини и селища. Аз разпитвах баща си за всичко. Исках да зная имената на тия непознати планини и села, питах колко са далече и желаех да ги видя.

Веднъж през лятото баща ми каза, че ще ни води с майка ми на далечна разходка, да видя отблизо всичко, което гледах отдалече. Бях на осем години и много се зарадвах. Чаках с нетърпение часа, когато ще тръгнем.

И ето един ден ние тръгнахме. Пътувахме с нашия хубав файтон, теглен от силни и здрави коне, карани от нашия стар и верен слуга. Аз много се радвах. Вървяхме по дълги бели пътища. Минавахме високи мостове, под които течеха буйни реки, спяхме в далечни градове. Така пътувахме няколко дена и най-после навлязохме в планината, която тъй много ме привличаше. Пътувахме полека по извити и стръмни пътища, които се провираха между букови гори. На всяка крачка виждахме изворчета, чешмички и кладенчета. Птички хвъркаха, зайчета тичаха по пътеките и подплашени сърни бягаха по поляните.

Аз се радвах, виках и пеех.

Отведнъж из гората се разнесе страшен гръм. Баща ми и майка ми се смъкнаха и паднаха на земята и аз видях около тях кръв.

Няколко страшни хора изскочиха на пътя, хванаха конете и почнаха да викат нещо.

Аз се уплаших, изпищях и побягнах из гората. Не зная колко време съм тичала. Попаднах в големи гъсталаци и не знаех накъде да вървя. Самотата на гората ме плашеше и аз не смеех да плача с глас, да не ме чуят и намерят страшните разбойници. Настъпи нощ. Уморена, гладна, с изпокъсани дрехи, аз се свих до дънера на едно дърво.

— Татко, майко! — плачех аз, ала наоколо никого нямаше.

И така от умора аз съм заспала.

Събудих се сутринта рано, трепереща от студ. Наоколо беше пусто. Аз тръгнах да скитам из гората дано намеря някой път.

Отведнъж чух едно звънче. Наблизо видях едно магаре, което свободно си пасеше из гората. Близо до него — едно момче, малко по-голямо от мене, събираше дърва.

Аз почнах да плача с глас. Момчето ме чу и дойде при мене. Разправих му всичко, то ми даде хлебец и ме наметна със скъсаното си палтенце, като ми каза:

— Не плачи, аз ще те заведа в града.

Като натовари магарето с дървата, то ме качи върху товара и ме заведе в града.

На площада бяха се събрали много хора. Там бяха донесли майка ми и баща ми, убити от разбойниците.

Някакви добри хора се смилиха над мене и ме прибраха. След два дена през града мина един морски офицер с хубавата си дъщеря. Те, като научили за страшната случка, дойдоха да ме видят. После ме взеха със себе си и ме отведоха в един град близо до морето. Тоя добър човек беше капитан на параход. Той ме обикна и ме осинови. И неговата дъщеря, която беше хубава мома, ме гледаше и се грижеше за мене като съща майка.

Но през една страшна нощ в морето излезе буря. Черни облаци се спуснаха от небето със страшни светкавици и се сляха с бурните води. Ние стояхме на прозореца и гледахме занемели от страх. Изведнъж в тъмнината сред страшната буря като из дъното на морето излезе един страшен кораб, който преряза като светкавица вълните и приближи до брега. Някакви страшно дълги ръце се протегнаха от тоя кораб и ни грабнаха, мене и сестра ми, от прозореца. Грабна ни великият магьосник Мирилайлай и ни заведе в своето магьосно царство. Сестра ми той взе за жена, а мене преобрази на врана.

Но аз никога няма да забравя момчето, което ме намери в гората и ме спаси. Аз съм му много благодарна и вечно ще помня неговото име — Ян Бибиян.