Умберто Еко - Баудолино

— Трети палеж за няколко месеца — оплаквали се генуезците. — Това вече не е град, а купчина тор, която се гори, щом стане много голяма!

— Чумата да те тръшне! — викнал Бойди на Поета. — Ако не беше ти, да сме вече далеч от това торище! Какво ще правим сега?

— Сега ще мълчиш! После ще ти кажа защо — процедил през зъби Поета.

През нощта вече се виждали първите отблясъци на пожара. Призори Баудолино, който се правел, че спи, но бил отдавна буден, видял, че Поета се приближава първо до Бойди, след това до Борон и накрая до Киот и че им прошепва нещо на ухото, преди да изчезне. Малко по-късно забелязал, че Киот и Борон си говорят тихо, вадят нещо от торбите си и се измъкват от стаята на пръсти, за да не го събудят.

Не след дълго Бойди се приближил до него и го разтърсил. Бил силно разтревожен.

— Баудолино — казал му, — не зная какво става, но тук всички са полудели. Поета дойде при мен и ми прошепна точно тези думи: „Открих Зосим и вече зная къде е Градалът, не се опитвай да хитруваш, взимай своята глава на Кръстителя и днес следобед да си в Катабат, там, където Зосим прие василевса онази вечер, пътя го знаеш.“ Какво е това Катабат? За какъв василевс ми говори? На теб нищо ли не е казал?

— Нищо — отвърнал Баудолино, — дори изглежда, че иска да ме държи настрана от плановете си. И от вълнение е забравил, че когато преди години отидохме да заловим Зосим в Катабат, Борон и Киот бяха с нас, но теб те нямаше там. Сега ще разбера тази работа.

Потърсил Главореза.

— Слушай — казал му, — помниш ли онази вечер преди много години, когато ни заведе в криптата под стария Катабатски манастир? Трябва да отида там.

— Твоя работа… Трябва да стигнеш параклиса до църквата на Пресветите апостоли. И може би няма да завариш кръстоносците, защото едва ли ще са стигнали вече дотам. Ако се върнеш жив, ще значи, че съм бил прав.

— Да, но трябва да стигна там, без да стигна. Тоест не мога да ти го обясня, но трябва да следвам или да изпреваря едного, който ще отиде там. И не искам да бъда видян от него. Помня, че там долу имаше много подземни проходи. Може ли да се стигне дотам и по друг път?

Главореза се разсмял:

— Ако не се страхуваш от мъртъвците… Може да се влезе и от друг параклис, близо до Хиподрума. И вярвам, че и до него още можеш да се добереш. После ще продължиш под земята доста дълго и ще си в гробището на катабатските монаси, за което никой не знае, че съществува, но то съществува. Проходите на гробището водят до криптата, но ако искаш, можеш и да се спреш преди това.

— А ти ще ме заведеш ли?

— Баудолино, приятелството е свято нещо, но кожата е по-свята от него. Ще ти обясня всичко най-подробно, ти си умен и сам ще се оправиш. Така става ли?

Главореза му описал пътя и му дал две добре осмолени факли. Баудолино се върнал при Бойди и го запитал дали се плаши от умрелите.

— Ами! Аз се боя само от живите.

— Ще направим така — казал му Баудолино. — Ти ще вземеш своята глава на Кръстителя и аз ще те придружа дотам. Ще се явиш на срещата, а аз ще се скрия преди това, за да узная какво е намислил този луд човек.

— Да вървим.

Като излизали, Баудолино се замислил и се върнал да вземе своята глава на Кръстителя, увил я в един парцал и я понесъл под мишница. После отново се замислил и мушнал в колана си двете арабски ками, които бил купил в Галиполи.

Когато Баудолино и Бойди стигнали до Хиподрума, пламъците на пожара вече били напреднали към него и трябвало да си пробиват път сред тълпа ужасени ромеи, които не знаели накъде да бягат, защото едни викали, че врагът идел от едната страна, а други — че идел от обратната. Намерили параклиса, насилили вратата, затворена със слаба верига, и влезли в подземния проход, след като запалили факлите, които им бил дал Главореза.

Вървели дълго, защото явно проходът свързвал Хиподрума с Константиновата стена. След това се изкачили по няколко стъпала, пропити с влага, и усетили воня на леш. Не било миризма на пресен труп: било, така да се каже, миризма на миризма, миризма на плът, която се била разложила, а след това изсъхнала.

Навлезли в един коридор, който по-нататък се разклонявал вдясно и вляво. По стените му една до друга се отваряли безброй ниши, жилища на едно подземно население от мъртъвци, които изглеждали почти живи. Тези същества, които стояли напълно облечени и изправени в своите тесни вдлъбнатини, навярно поддържани от железни пръчки откъм гръбнака, били, разбира се, мъртви, но времето сякаш не било завършило над тях своето разрушително дело, защото тези изсушени лица с цвят на гьон, тези празни орбити, тези беззъби усмивки създавали впечатление за живот. Не били скелети, а тела, сякаш изсмукани от сила, която била изсушила и раздробила вътрешностите им, без да засяга освен костите, още и кожата, а може би и част от мускулите.