Ан Мейдър - Сляпа страст

— О, да! — възкликна с възторг, обърна глава и осъзна колко опасно близо е той. Макар да не я докосваше, чувстваше топлината, излъчвана от тялото му, а лицето му бе на сантиметри от нейното. Бе като хипнотизирана. За няколко секунди бе напълно безпомощна, стисната в хватката на чувства, които не можеха да бъдат подчинени на нищо. Вместо да се обърне и да се концентрира върху руля, тя продължаваше да се взира в очите на мъжа. Неочаквано загуби равновесие. Палубата се разклати под краката й. Но какво става? Какво им ставаше и на двамата? — запита се тя. Тогава Рийд сграбчи руля. Светът дойде на мястото си. Хелън разбра, че причината е в нея. В глупавите си мечти, бе изтървала руля и за малко да се обърнат.

— Съжалявам. — Беше нещастна, но той я погледна с нежност.

— Грешката е моя — отвърна и внимателно огледа платната. — Трябваше да се сетя. Това бе първото ти докосване до руля и би трябвало да знам какво ще се случи.

Тя повдигна рамене и усети, че се изчервява. Но той сякаш не забеляза.

— Е, беше глупаво от моя страна — промърмори Хелън и пъхна ръце в джобовете си. — Да направя ли кафе?

— Стига да можеш.

— Вече не клати толкова. — Едва сега обърна внимание на гладката вода наоколо. — Със захар, без сметана, нали?

— О, значи си забелязала как го пия?

— Аха.

Не искаше да остава повече с него, нито да дискутира слабостта си, затова отиде в кухнята. Беше тясна каюта, но обзаведена с всичко необходимо — микровълнова печка, машина за миене на чинии, хладилник, фризер и дори фурна. Когато погледна в шкафчетата на стената, откри китайски порцелан, стъклени чаши, а също и консерви от всички видове. Както цялата яхта, и кухнята бе луксозна.

Напълни хромирания чайник с вода и зачака да заври. Реши да поразгледа наоколо. Откри още две каюти, едната с голямо двойно легло, а другата с две едно над друго. Две бани. Хубава яхта. Нищо не бе пропуснато, дори душовете бяха с позлатени дръжки.

Когато се върна в кухнята, водата вреше. А на мраморния плот се бе появила кошница. Значи Рийд бе идвал, докато е разглеждала спалните каюти. Почувства се неловко. Може би си е помислил, че си пъха носа навсякъде. Което май си беше вярно.

Взе чаши и направи кафе. Сложи захар за него и потърси мляко за себе си.

— Мммм, страхотно — възкликна Рийд, като отпи от димящата течност. — Точно от това се нуждаех!

Хелън се усмихна и се подпря на кабината. Имаше нещо интимно в това да пият кафе заедно и тя се чувстваше добре. Но трябваше да обясни какво е правила долу.

— Нали не си мислите, че си пъхам носа, където не ми е работа? Аз… исках само да разгледам. Не съм надничала в чекмеджетата, нито в гардеробите. Само в кухненските шкафове, но трябваше да намеря кафето.

— Да съм казал нещо? Гледай, където искаш! С изключение на белезниците и камшиците под дюшека, няма нищо за криене.

Тя се стресна, но осъзна, че се шегува, и се засмя.

— Просто не искам да си помислите… че съм от онези, които не могат да дишат, ако не надникнат навсякъде.

— Не съм си го помислил нито за миг — отвърна меко той. Изпи кафето и остави чашата. — Отвори ли кошницата?

— Не!

Отговорът й бе така инстинктивно отбранителен, че Рийд се разсмя.

— А трябваше. Там е обядът ни.

— Обяд ли? — Тя го погледна въпросително. — Ами Джон?

— Джон ще спи най-малко още четири часа. Хапчетата, които Лаура му даде, съдържат приспивателно.

— О! — Хелън отпи от кафето и се замисли за перспективата да прекара не само сутринта, но и целия ден с Рийд Уайът.

— Толкова ли е страшно? — попита неочаквано той.

— Моля?

— Идеята да прекараш деня със стареца на Джон — обясни с тъжна усмивка, сякаш четеше мислите й.

— Мислех си… че излизаме само за няколко часа.

— Ако искаш, след час сме си у дома.

— А къде… всъщност отиваме? — поколеба се Хелън.

— В едно заливче на няколко мили от Сейнт Джордж. Но бъди спокойна, обръщам веднага.

— Не! — Думата се изплъзна сама от устните й.

— Не ли? — обърна глава Рийд и тя почувства гореща вълна да залива тялото й.

— Ами, ще бъде неблагодарно от моя страна — сконфузено измърмори Хелън.

Той се разсмя.

— Хей, я се стегни! Да промениш мнението си, разбирам. Но какви са тези приказки! Аз да не съм някакво благотворително дружество!

— Исках да кажа, че ми е приятно!

— О, благодаря! — направи физиономия той. — Поласкан съм! Какво ще кажеш, ако си призная, че ме ощастливи? — Неочаквано стана сериозен. — Не се случва всеки ден да бъда сам на борда с хубаво момиче.